Луна.
Или по-скоро пълнолуние.
Звукът от запалката ми отекна из заспалите градинки, блокове и входове. Тънката снага на дима се очерта под меките лъчи на луната сякаш като водопад от мрамор издигащ се към небето.
Има нещо красиво в съзерцаването и нещо особено красиво в това да съзерцаваш пълнолунието. Чувството на спокойствието е твърде примамлива покана, която да откажеш.
Стоя под пълната луна и не откъсвам очи от нея докато цигарения дим изпълва и напуска дробовете ми заедно с последните мисли, които вихрееха из ума ми.
Чувстваш се откъснат от света. Сякаш застанал над бездната на вечността и дълбоко взирайки се в мрака осветляван от една единствена светлинка на стотици хиляди километри от теб.
Но какво е времето и какво е пространството за вечността? Докато фалшивото явление, което ние самите сме нарекли време продължава да отмерва неуморно фалшивите си секунди и минути, докато някъде по света едни се радват, други скърбят, трети извършват грехове, четвърти са твърде заети в измисленото си ежедневие, на мен е отдадена възможността да се насладя на може би безкрайният момент.
Улицата е безмълвна. И кварталът е такъв. Реката е тиха, градът е заспал под дълбокото наметало на мрака. А, Луната, все така вечна както и преди да дойда на този свят, и след като си отида, продължава ласкаво да гали с лъчи тишината под нея. Част от вечността дарен на простосмъртните, миг, чието значение лежи извън разбиране и смисъл.
Светлина насред тъмната постеля.
Пълнолуние над кротката земя.
