петък, 13 ноември 2015 г.

Есен 3

   Иванович стъпка поредния фас и го добави към кулата фасове на умрелите надежди и пепелта на изгорените чувства. Следващият такъв се намери между устните му и скоро свистящия звук на прокрадващия се дим зазвуча между зъбите за да се засели дълбоко в дробовете му. Той издиша напук на всичко. Усещате бушуващите си емоции като прясна лава идваща от земните недра, трудно му бе да преглътне обидата нанесена тъй дълбоко като отровна рана в плътта му.
   Колко жалки същества са хората, мислеше си той. Даващи всичко, за да спечелят благоразположението ти, представящи се за жертви на дъното на дълбока яма, казвайки, че имат нужда от помощ и се чувстват безпомощни. Тъкмо когато започнеш да им съчувстваш, изведнъж се оказва, че ямата съвсем не е била толкова дълбока. Дълбока е само в празните им и плитки души, разядени от червеите. Помогни им да зърнат слънцето, подай им ръка да се изправят на краката си и след това гледай как си тръгват, забравяйки какво е било направено за тях. И току-виж отново залитнат някъде по пътя и пак търсят рамото ти. Отвратително жалко.
   Иванович смяташе, че повечето от проблемите между хората възникват не само от това, че някои хора прекалено много вярваха в помиите, които те самите творяха, а после търсеха избавление от последното, но и от това, че малко от тях имаха възможността да се поставят в обувките на другия. Горко ти, ако например, те обиди шега! Приготви се целия ад да бъде изсипан върху теб, защото, разбираш ли, си се обидил! Откъде накъде ще се обиждаш, кой ти даде правото да го правиш?! А, ти, тъжно вдигаш очи и се питаш къде сбърка. Нима вече нямаш право да имаш свое мнение или да възприемаш нещата по начин, различен от този, по който смятат останалите, че трябва да ги приемеш. За съжаление е така, другарю Иванович, мислеше си, някои хора вземат нещата за даденост и после се чудят какво се е случило когато намерят входната врата отворена, а стаята, където доскоро лежеше единствената им утеха и спасение, празна.
   Най-обидно от всичко, може би, беше фактът, че понякога те слагат на пиедестал, само за да отместят светлините от теб. И така, ти стоиш в сянката на прожекторите и гледаш. Сол в раната. В началото е трудно, преглъщаш един-дваж, преместваш поглед върху нещо друго, 'Майната му', казваш си, 'и това ще мине'. И така, отново и отново, втори, трети път. Очите ти вече се откъсват от гледката не заради обидата или дълбоката тъга обзела гърдите ти, а заради достойнството ти, тихо шептящо, че струваш повече от това. Но, дали наистина е така? Струваш ли повече, ако някой може толкова лесно да те принизи докато те гледа в очите и изговаря колко си специален? Да, струваш повече, и може сега да не го осъзнаваш поради цялата планина, която се е изградила върху сърцето ти, но е така, убеждавам те. И когато зимата вече е настъпила, билото на планината е покрито в сняг и лед. Вече не се интересуваш на пиедестал ли си или не, има ли прожектори, или последните са изгорели в пожара на сцената. Обръщаш гръб, вдигаш очи от земята и тръгваш, накъде, не се знае, но поне вървиш, все по-далеч от мястото, което те е унижило по този зверски начин.
   Прожекторите отново са заели пустеещия пиедестал, но теб те няма. Плашещата тишина продължава да става все по-звучна и силна. Тръгват след теб, с молитви и извинения те засипват, силно надявайки се, че ще се върнеш. Един път, два пъти. На третия път, дори молитвите не могат да излекуват раната, откъсваш очи и продължаваш напред.
   Иванович загаси поредния фас. Жалки, гниещи, долни същества са хората. Все търсят те, когато трудност на пътя им изскочи, а ти жертваш ли, жертваш - време, усилия, чувства, опитваш се да направиш всичко перфектно, в името на нещо по-красиво, по-топло, по-близко и по-здраво. Избутваш трудността и показваш им правия път отново, един път не се спотайваш в сенките когато чуеш отчаяния зов, независимо от това в какво състояние се чувстваш ти самия, но има ли значение това така и така, за теб може би е важно, за други не е, те търсят просто рамото ти, на което да се облегнат, да отдъхнат и отново да тръгнат напред, забравяйки те отзад в сенките. Остави ги да влязат обратно в комфортната си зона и наблюдавай как се променят. Като червеи, кръвопийци, веднъж обратно на крака и на мястото, което познават, вече не са тези самотни, отчаяни същества търсейки помощ и фар в мъглата. Тъжно е колко слаби са сами и изплашени от това да се изправят сами срещу съдбата и да тръгнат срещу поривите на вятъра.
   Остави ги да гният, като мъртвия разкъсан труп на убито животно. Нека ги налазят червеите, а плътта им да се разлага под жаркото слънце. Достатъчно далеч си им показал пътя, ако ги е страх да поемат по него, нека гният там, където са.

понеделник, 2 ноември 2015 г.

Есен 2

   Иванович притича под близкия навес, за да се прикрие от бясното небе. Капките се разбиваха на стотици вселени и потъваха в миниатюрните цепки на асфалта, други срещаха застиналите като зверове растения и в един последен банзай се устремяваха срещу стъблата и листата им. Той се подпря на врата зад гърба си и запали последната си цигара. Звукът на изгарящия тютюн изпълни съзнанието му много повече отколкото която и да е цигара би могла да изпълни дробовете му. Разочарование. Поредното. До болка познатото чувство подобно на пламваща искра в гърлото ти, биваща началото на свиреп пожар в гърдите ти. Иванович отлепи цигара от устните си, а застиващата му ръка я спря на сантиметри от лицето му докато димът напускаше новия си дом, за да се върне отново към празнотата на въздуха. Дъждът се сипеше все така монотонно, саможертвата на стотиците капки вода поели пътя на доброволно камикадзе срещу земята сякаш вече не беше толкова безсмислена, всичко наоколо придоби тъмния мокър цвят на сивите облаци.
   Иванович сведе поглед към обущата си опитващи се да се скрият от мъстта на яростните небеса. Колко иронично, помисли си, историята се повтаря. Колко пъти човек трябва да извърви пътя на агония изпълваща душата му, отново и отново, преди да научи, че нещата не винаги са такива, каквито изглеждат. Може би, просто нещата не са такива каквито ние се надяваме да бъдат. И въпреки всичко това, той за пореден път го направи - за пореден път измина огнената пътека на покосената надежда, молейки се, поне този път, всичко да се нареди така, както съзнанието му силно желаеше, желание, което той чувстваше като последния допир със сушата, като последния пояс хвърлен на нещастника озовал се в хищното море, като капката вода за жадния, като залъка за гладния. Уви, поясът се оказа примка, водата - отрова, а залъкът - червясала ябълка. "Надежда всяка оставете тук" казват портите на Ада, дали именно в това не се крие дълбоката метафорична ирония? Надеждата умира последна, но не и преди да те изпрати с благо лице до самия вход, а след това да тръшне вратите след теб оставяйки те да гниеш в огньовете адски. В такъв случай, тя определено умира последна, поради простата причина, че част от теб я изпреварва всеки път когато първата се окаже напразна. И когато вече съзнанието ти е преминало през всички възможни състояния от дим до камък, надеждата отваря вратите отново и те кани навън и докато излизаш те пита кога отново ще я поканиш да ти погостува. Ти отвратено й хвърляш един поглед и продължаваш пътя си далеч от това тъмно и страшно място. За едни пътят е по-дълъг, за други е по-кратък. Рано или късно, все я срещаш някъде по пътя, а тя, като стар другар, те поздравява сладко хвърляйки пакостливи погледи обещаващи много. Научи ли си урока, Иванович, време е за поредния тест. Тръгвате ръка за ръка и колкото и непознат да е пътя, накрая успяваш в далечината да разчетеш един до болка познат надпис.
    Иванович се опита да поеме поредната доза дим, но с разочарование научи, че цигара му отдавна е угаснала. Изпрати я в близката локва и след това с решителна крачка смаза водното тяло. Небесата, сякаш обидени от неговата арогантност, зашибаха жестоко по лицето му. Съобщението им не достигна до Иванович. Колко по-мъчителен би могъл да бъде светът, ако в гърдите ти демони си устройват пиршество? Брадбъри е казал, че добрите писатели докосват живота често, дали същото би могло да се каже и за философите? Поетите, художниците, хората? Не сме ли всички писатели дълбоко в себе си, пишейки епопеи за терзанията си, хокайки демоните си днес, и самите себе си утре? Едни пишат с мастило, други с кръв, трети с чувства. Строфи, разкази, романи. Стени от текст, спомени и чувства, пренаписвани или задраскани в изблик на ярост примесена с отчаяние, но никога забравяни, теглещи своите сенки над нас, напомняйки за своето съществуване.
   Дъждът падаше все така безмилостно, а тътените надаваха вой деклариращи своята мощ. Иванович вървеше придружен от своята стара приятелка. Самотата. Поне тя не обличаше бляскавите одежди на надеждата и не му обещаваше нищо, тя просто беше там когато той имаше нужда от нея. Ако можеше поне за малко да има кой да чуе думите му, друг, не отново самотата.

неделя, 1 ноември 2015 г.

Есен

   Есен. Този сезон, който преобразява студа и го пречупва през призмата на есенната дъга разпростряла се по улици и градинки. Иванович вървеше с ръце в джобовете, поглед забит в обувките му, които подритваха оранжево-жълтия килим и тук-там някой паднал кестен, а след това от близо следеше траекторията, по която последният танцуваше. Шумът на тази мека постеля бе толкова далечен от реалното, като шепот от някоя друга вселена опитващ се да те убеди, че реалното не е нищо друго освен този звук на листата прекършващи тяло под тежестта на стъпалата ни. Колко вярно беше това всъщност? В интерес на истината, доста. Защо пък тази кратка медитация върху цветната постеля трябваше да е далеч от реалността? Защо вместо това всички забързани, сиви, начумерени в собствения си ад хора не можеше да бъдат определени като далечни от реалността? Иванович смяташе, че всъщност последното е верният отговор. Именно всички тези сенки придвижващи се наоколо, с движения наподобяващи танц, не, извинете, наподобяващи цял спектакъл предвид, и базирано на, самата бройка, те бяха тези далеч от всичко реално. Като сомнамбули, всеки гонещ своя сън. Листата, о, листата бяха напълно реални по всеки закон на физиката и биологията. Дойде ли есента, широколистните дървета губеха листата си и те падаха, падат, поради простата причина, че на Земята ни съществува гравитация, която ги привлича. Сомнамбулите, обаче, доста често противоречаха на всички закони, особено този на логиката. Колко често Иванович беше срещал хора погълнати в своя блян, жертващи всичко най-скъпо за да го достигнат и да опазят всички богове ако току-виж блянът им се окаже ... просто сън, тогава сякаш портите на Ада се отварят в битието. Виждате ли, хората обожават сами да си създават бури и след това да се оплакват, че са се намокрили. Листата, от друга страна, те не искаха да ги преследваш, нито пък да пренасяш жертви в тяхно име, те просто бяха там - дали би искал да ги потърсиш, или не, това право зависеше от самият теб. Иванович не ги търсеше, нито пък те него. Просто потокът на времето ги бе влял в един свят където те съществуваха заедно като отделни единици и, очевидно, единиците нямаха нищо против една друга. Скоро единият организъм щеше да поеме по своя поток и завинаги да се откъсне от другия, дали това щеше да е Иванович, или листата, никой не можеше да каже. Това, което беше важно на момента е, че тези два потока се бяха слели и бяха заедно, тук и сега.
   Иванович се отърси от мислите за хората и се загледа в поредната лавина от листа тръгнала надолу. Осъзна, че напоследък често е бил сляп за заобикалящата го красота и се запита дали и той не е тръгнал към някой оазис, който може да се окаже, че е мираж. Имаше ли значение, сега лавината бе тук, и той бе тук, и те споделяха този момент във вечността заедно. Листата легнаха заедно сред своите братя и заспаха мирен сън. Иванович се наведе и все едно от тях и го огледа в детайл. Виждаше потоци, всеки отделящ се от друг и поел в своя собствена насока. Пусна листото да се върне там, където принадлежеше и продължи, осъзнал, че всъщност той вижда това, което иска да види, а не това, което е там да се види. Но, той не беше там, за да съзерцава, той бе там, за да слуша. Той бе там, за да чуе. Търсеше песента, която ухото му бе привикнало да чува. Този сладък звук, низ от думи навързани като ноти в произведение на Шостакович, но - не. Шостакович не е достатъчно нежен, за да опише мелодията, която Иванович търсеше, може би Пахелбел беше по-точното сравнение. О, да, Канонът на Пахелбел описваше прекрасно чувството, което Иванович изпитваше всеки един път, в който мелодията й достигаше до него. Слушайки я, той се чувстваше като Тото преглеждащ лентата с красивата му Елена. Можеше и сега да се върне и да преслуша нотите, които Тя вече беше композирала, и едва ли щеше да му е вторият или третият път. Ни най-малко дори, той ги преслушваше отново и отново, чакайки този нов ред от ноти, следващият акт в балетния й танц, крадеше по малко време за себе си и тайно отваряше тази красива симфония, надявайки се, че новото действие е започнало, уви ... все още антракт. С дълбока въздишка поглеждаше отново началото на страница и започваше да чете, но вместо букви, той виждаше песен, а тя се лееше ли, лееше, и така до новия акт, чието начало оставаше безизвестно.
   Иванович се огледа, тъмните облаци се скупчваха по небосвода и далечният тътен прекъсна танца на листата. Може би не днес, може би не тази вечер, но песента й щеше да го стигне. Той бе сигурен.

Продължение: Есен 2

четвъртък, 18 юни 2015 г.

Дъжд 2

   Гледах как калта се разтича по пръстите ми. Заровил ръце дълбоко в земята, отчаяно опитвайки се да я почувствам. Залепих лице в мътната локва и отърках главата си в мръсотията. Калната течност запуши ушите ми, примеси се с устните ми, нахлу в устата ми и се разпръсна по венците ми. Усещах как гърлото ми се пълни с нечистотията направила тялото ми свой дом. Издишах и гледах как десетките балончета въздух надигаха тяло борейки се срещу смрадта. Преглътнах и се отдадох на горчивия и натрапчив вкус изпълващ организма ми. Силната спазма на тялото ми ме накара да се изправя на колене. Повърнах. И отново. Нова спазма и още сокове напускащи тялото ми. Калта се върна при праведния си собственик, отнела и парченце от мен. Немощен, изгубих сила и се стоварих с локвата. Пръст при пръстта, пепел при пепелта, прах при прахта.
   Воля. Щастие. Любов. Вяра. Надежда. Нещата, които ни правят хора. Пламък. Разпалван и угасяван, подхранен и тормозен. Душа. Съзнание. Нашата крепост, нашият дом. Граден, разрушаван, граден наново, покосяван от страдания, страхове, несигурност. А, ние градим. Умерено и преценено, с грижа, отглеждаме себе си като крехки стъбла срещащи мрачните северни облаци. Ще вали. Укрепнал ли си достатъчно, че да издържиш бурята? Вали ден. Вали два. Вали ли, вали, сякаш безспирно. Потоп. А, ти, ти се бориш, за глътка въздух, за един последен поглед към отдавна забравеното слънце. И когато бурните вълни започнат да заливат последния ти напън с ръка изправена към небесата, нещо хваща пръстите ти. Вкопчи се, бори се, целият ти живот виси на косъма на вечността. Издръж и последната хищна вълна търсеща да унищожи теб, усети яростта надигаща се в гърдите ти, почувствай водата пълнеща дробовете ти, опитваща се да сломи последния пламък на съзнанието ти. Разкъсай себе си и хвани дланта. Нападай като безумен звяр, искай цялата ръка и не се примирявай за нищо по-малко. Улови я и почувствай безтегловността. Тънката граница между живота и смъртта, там където вечният поток на времето е замръзнал дълбоко, чак в дебрите си. Какво има значение? А, смисъл? В това кътче на духа, няма минало, няма и бъдеще; тук крепостта ти е перо, а пороят капка разлята върху пустиня. Сега разбираш важността на постиженията си - нищожни. Усещаш смразяващата пустота в ума си. Какво би могло да ни определи ако сме ограбени от нещата, които сме постигнали? Мисли за миналото като безсилна сянка, опитваща се да грабне вниманието ти единствено следвайки те. Докато всяка мисъл напуска ума ти с поредното издишване, сянката може само да чака и да те следва. Тихомълком, но винаги гледаща с кръвожадни очи. Сянката е всичко друго, но и съчувствена. Тя е звяр, готов да те одере жив, да извади очите ти с нокти и да ги напъха под езика ти, да те накара да вкусиш собствената ти плът и кръв, да се впие в теб и да разчекне сърцето ти, само за да го надроби на късчета малко по-късно. Звярът е безсилен докато неговите очи не срещнат твоите. Твоите, никога не трябва да срещат неговите. Той ще те следва, със сигурност, винаги няколко крачки зад рамото ти, следящ всяко твое действие и решение, очакващ удобен момент да атакува и плячкоса. Какво би направил ти, ако не действаш под сянката?
   Отворих очи. Чувствах пулса в главата си, но и нещо по-силно вътре в мен. Гърдите ми горяха. Поставих длани върху земята и я избутах с всичка сила. Петите ми почувстваха твърда почва под себе си, а дъждът отми петната от лицето ми. Локвата изглеждаше толкова незначително малка под краката ми. Разгледах лицето си в десетките малки вълни опитващи се да заличат образа. Как нещо толкова незначително може да ни се стори толкова голямо, запитах се. Сега вече знаех - всичко ни действа така, както ние го оставим да ни подейства. Запалих цигара и оставих крехкия дим да се издигне към черните облаци в знак на непокорство. Пръст при пръстта, пепел при пепелта, прах при прахта; но аз не съм нито едно от тези. Аз съм Човек.

Michael McCann - Icarus

сряда, 10 юни 2015 г.

Дъжд

   Затворих очи. Усещах капките дъжд падащи върху клепачите ми. Стотици, студени като игли, разбиваха телата си в плътта ми. Оформящи дълбоки реки, сливащи се една в друга, рисуващи устиета по бузите ми, набиращи сила течащи по гърлото ми, само за да завършат слепи в горещите пустини на гърдите ми. Някъде там, дълбоко, биеше, по-силно и от тайко, сърце. Сърце, изпълнено с гняв, с тъга, с безпомощност, нямо, а едновременно с това крещейки, раздирайки слуха ми на стотици различни мисли. Мисли, вселени, всяка пъстра и жива, всяка движеща се и търсеща да погълне по-малките от себе си, хаотични, каращи умът ми да моли в отчаяние. Ум, разтърсван от парадоксалното съществуване, от хилядите имплозии на разума, срутващи се под собствената си тежест и абсурд, каращ всеки мускул по лицето ми да се гърчи в болезнени конвулсии. Лице, срещащо разярения лик на природата, последната дестинация на смразяващия дъжд, порой, потоп, целящ да заличи Битието.
   Разтворих устните си и усетих чистотата на капките дъжд. Толкова студена, непокварена, далеч от интригите и раздорите разкъсващи дебрите на този свят.Усетих примеса на кръвта, осъзнах мимолетността на Нирвана, почувствах всички Буди и Пророци, Конници и вестители, проповедници и монаси.
   Сведох очи от сивата нищета наречена небе. Издишах и усетих стичаща се вода по ноздрите си. Не можах да сдържа сълзите си, а колената ми срещнаха калта. Там долу, длани покриха лицето ми, а аз плачех ли, плачех. Какво повече сме хората от деца, криещи се зад думи и фалшиви образи? Дълбоко вътре в нас все още сме това, което сме били под крилото на майките си - невинни, неопетнени. Борещи се за трона в кулата на морала, със зъби и нокти бранещи името Добро. Звезди, Галактически прах, събиращ се и притеглящ към себе си още и още. Така и ние градим себе си, но докато Вселената не знае що е то поквара, то ние сме научили това изкуство до съвършенство. Прахът се събира ли, събира. Става повече и повече, растем, поглъщайки това, което ни поднасят. Приемаме го, полагаме го в себе си и го разглеждаме - досущ като деца виждащи нов предмет за първи път. Сменяме ъгъла и се опитваме да го приспособим към себе си. Кажем ли си "Става", прибавяме го към купчината прах, ако ли не - просто изхвърляме максимална част от него, прилежно опитвайки се да скрием, че някога сме имали нещо общо с нещото. Събира ли се прах, събира. Повече и повече. Собствените ни мисли започват да се сблъскват, ражда се парадоксът. Прахът вече е твърд, неподвижен. Вече не работи за нас, не привлича още и още, вече работи срещу себе си. Работи срещу нас. Започва процес на самоунищожаване. Личността ни влиза в конфликт със себе си, а ние сме просто неми зрители на шоуто. Конфликтът се разраства и засяга всяка точка от съзнанието ни, призмата ни е повредена, счупена под натиска на напрежението и освобождаващата се енергия. Какво е добро и какво е лошо, ако нямаш база за сравнение? Кой би могъл да каже, да различи черното от бялото в черния вакуум?
   Супер Нова. Звездата ни е твърде тежка, за да бъде полезна сама за себе си. Висша форма на самоунищожението. Абсолютна емоционална анихилация на съзнанието, отключеният портал на Бездната вътре в нас, поглъщаща безспир. Ентропия от чувства и мисли, същността на личността губеща се сама в себе си. Имплозия. Последвана от тишина.
   Бихме ли могли да посеем светлината там, където някога е сияла, или Бездната би била твърде дълбока?

Michael McCann - Icarus

вторник, 17 февруари 2015 г.

Спомени

На Боряна Баева
За това, че ме подкрепяше,
но още повече за това, че имам удоволствието да познавам Личност като нея.
Благодаря.

 Беше тъмно. В спокойствието на сумрака, беглите лъчи светлина обагряха призрачни сенки по старите стени. Дори прахът по пода бе потънал в дълбок сън, необеспокояван от потрепващия въздух. Рисунките по стената играеха в тъмно оранжеви, примесени в пурпурния цвят на тапета, търсещи утеха в червеното, което бавно залязваше в всепоглъщащото черно.
   Иванович пристъпи напред и нежно смаза хилядите прашинки застинали в своя свят. Старата къща не закъсня с отговора си и тежките дъски изохкаха под тежестта му. Той се заслуша. Чуваше как притъпеният стон на столетницата бавно се отмести назад, влезе в костите й и се разнесе из структурата чак до основите. Поел глътка въздух той все още усещаше миризмата на замръзналото време. Слоят въздух се отдръпна. Той беше чуждо тяло, посмял да наруши идилията на момент спрял във вечността.
   Издиша и усети как дъхът му сякаш бе поет обратно от къщата, тя се опитваше да запази цялостта си, борейки се срещу това чуждо тяло. Тишината не се забави и набързо започна да смазва тъпънчетата му. Тихо. Тишина. Като сцена от война в решителен момент. Иванович беше самотния генерал, а къщата - къщата имаше всичко на своя страна. Войната беше спряла за момент, моментът в който всички слагаха под въпрос всичко. Никой не поемаше следващия ход, момент обречен да бъде погълнат от бездната на забравата. Той затвори очи и замръзналите сенки по стената побързаха да се скрият. Ароматът беше същият, пространството също, нощта бе положила ръка над земята и нежно галеше тялото й по същия начин, той самият бе там, картината съдържаше съставните си части, но въпреки това всичко и нищо не беше същото.
   Иванович чувстваше, че отново всичко е така, както беше. Времето дори бе същото, той бе сигурен, че това бе времето когато целият механизъм работеше и всяка съставна част се движеше по своему, но и с останалите, по отделно, но и заедно. Иванович беше прав, но бе и в грешка. Цялата картина бе там, но духът й отсъстваше. Всичко бе продължило да се движи, а той не. Времето следваше своя поток, а той бе открил малък бряг, бряг, на който си мислише, че ще може да запази всичко така, както е. Така, както беше. Но бързият ручей на времето го отмина и остави брега зад себе си, това, което Иванович беше запазил не бе нищо повече освен спомени, спомени от време, което бе забравило брега, бе забравило и него. Спомени от неща, които с умиление поглеждаха към влажните му очи, очи търсещи и останала надежда някъде там, скрита измежду големите зъбци на механизма, който никога не спираше и все бързаше ли, бързаше.
   Трудно му бе да съзре разликата. Всичко изглеждаше толкова еднакво. Колко ли измина откакто спря на този бряг надявайки се да спаси и последното, в което би могъл да се сгуши и да почувства сигурността. Сякаш от тогава, нощта не е свършвала, а денят не е идвал. Сякаш безкрайното настояще бе възседнало потокът на времето и му бе заповядало да замръзе. Уви, нощите бяха отминали безмилостно и нямаше да се върнат, а денят все още толкова бе толкова далеч, с нищо не обещаващ, че ще дойде. Този момент. Този момент.
   Нощта беше същата, тиха, спокойна и студена, все така галеща земята с майчината си ласка. Къщата беше същата, стара, безопасна и приветлива, все така внимаваща със своята прегръдка. Дори въздухът беше същият, лек, изпълнен със свеж аромат и така стоплящ, все така грижлив. Иванович също беше същият, крехък, несигурен и уплашен, все така търсещ с насълзени очи. Единствено времето бе друго. А спомените, спомените все същи, все така избягали оковите на времето, толкова близки ... толкова далеч.

понеделник, 9 февруари 2015 г.

От архива: Иванович


   Оригинална дата на публикуване: Неизвестна

   С напредването на времето, небето се изчисти и слънцето прокара няколко лъча през тъмните облаци. Иванович надигна глава от възглавницата, поради дразнещото го количество светлина в стаята. Очевидно, дори дебелите завеси вече не можеха да скрият нахлуващата енергия на зимното слънце. След известно колебание между това дали да стане, за да види колко време е прекарал под завивките или да продължи идилията си, Иванович се изправи и се насочи към плътните пердета скриващи света от него. Разтварянето им откри един абсолютно нов и красив свят пред очите му - слънцето, дори и вече преминаващо към залез, обагряше покривите на сградите отсреща него му.
   Видяло се е то - помисли си той. Набързо облече дрехите захвърлени на стола до леглото и се насочи навън. След като излезе, се увери, че малкото слънчева светлина, с която природата бе дарила града днес, беше разчупила зимния студ, който сякаш си устройваше пир през последната седмица. Иванович се насочи към най-близката кафе машина и се запаси с така жадуваното след сън кафе. Това щеше определено да помогне да се впише в размазана картина на заобикалящото го общество. Не му стигаше фактът, че по принцип не си падаше особено много по шумните тълпи и хората като цяло, а и след сън допълнително се чувстваше като озлобено чудовище бродещо улиците.
   Нямаше крайна цел, просто се беше запътил по улиците. Може би, някъде дълбоко в себе си чувстваше, че и на него му е липсвала мекотата на слънцето. Дъждовните облаци и ледените ветрове се бяха превърнали в постоянен фон на града, така че слънцето днес беше като безплатен подарък, който той не възнамеряваше да подмине. Свежият въздух край реката, заедно с гледката на красивите лебеди го ободри. Вече не се чувстваше толкова враждебно настроен към всичко около себе си. По-скоро апатично. Ни най-малко не се интересуваше от малките разговори на хората, които чакаха трамвая, от нацупените физиономии на типовете облечени в тесни дънки и носещи огромни бейзболни шапки, които по-скоро приличаха на чучела, отколкото на хора или от малките деца, които сякаш бяха свързани с някакъв Вселенски поток на енергия и безспирно пърхаха около него, заинтересувани от заобикалящия ги свят.
   Една двойка го помоли за снимка докато той пушеше цигарата си край брега. Опита се да бъде приветвил и любезен, но май не му се получи особено много - двойката си тръгна гледайки го все едно е бездомник. И това не го интересуваше. Хвърли фаса в най-близкото кошче и продължи надолу по улицата. Можеше и да не търпи човешката раса като цяло, но не обичаше да вижда мръсотията оставаща след нея по улиците. Сигурно точно и поради това не можеше да я търпи. Докато вървеше, наблюдаваше хората, които го подминават. Едни бяха излезнали да потичат, други разкарваха домашния си любимец, трети се любуваха на залязващото слънце, което безотговорно цапаше с различни цветове по сградите наоколо. Иванович не можеше да отрече, че именно Слънцето е най-добрият художник от всички. Реката изглеждаше магически прекрасна благодарение на примесените цветове на светлия залез. Той вдигна поглед нагоре и се загледа в самолетите прелитащи високо над града, всеки насочил се на някъде, всеки оставящ искряща диря по небето. Усети някак странна връзка със самолетите. Връзката беше по-скоро с пътниците на самолетите. Те всички отиваха някъде. Те всички се бяха отправили по своя път. Едни пътуваха обратно към семействата си, други към приятели, трети най-вероятно се притесняваха за важна бизнес среща, която им предстои, а четвърти може би се взираха в малкия град под тях. Дали и те си мислиха същото? Дали те чувстваха същото?
   Тази мисъл го преследваше през целия път до алеята край езерото. Там, той спря за да погледа лебедите. Намираше ги за прекрасни създания на природата и им се възхищаваше за изяществото, което притежаваха. Погледа ги известно време, след това се настани на едната от пейките с изглед към тях. От там, той продължи да се взира в тях. Едни чистеха и оправяха перата си, други плуваха край по-малките птици и разглеждаха минувачите с интерес, а може би и с любопитството дали някой от тях не им носи храна. Слънцето вече се беше скрило зад планините на Запад. Облаците бяха като размазана бяла боя по цветно платно. Минувачите продължаваха пътя си, едни сами, други по двойки, трети бяха родители и се забавляваха с децата си. Малко дете мина близо до Иванович и се спря. Разгледа го любопитно, а той съвсем несъзнателно му се усмихна и му махна. Детето продължаваше да гледа все така с интерес, а баща му поздрави Иванович с усмивка. Мисълта все така продължаваше да преследва Иванович и да запълва съзнанието му, докато накрая той не стигна до фундаменталната ѝ истина - животът му беше предназначен да служи точно на това човечество, което той избягваше толкова дълго време. Не да подражава на него, не да му се подчинява, а да му служи. Абсолютно безрезервно. До последния си дъх. От начало до край.
   Иванович продължаваше да наблюдава лебедите. Истината, до която беше достигнал му даде покой. Защото беше Истината. Беше истинската Истина. Беше истината, която беше търсил през цялото си съществуване до този момент. Беше истината, която бе застанала пред него точно в този момент. Точно на тази алея. Точно на това място край езерото. Точно по времето на този красив залез. Точно когато малкото дете спря пред него и погледна през него като през отворена врата водеща към дълъг коридор. То съзря края на коридора. То озари коридора на Иванович със светлина. То изпълни съзнанието му с Истината. То му дари Истината. Иванович бе натоварен със задачата да служи на всички хора, които го заобикаляха. Да заличи собственото си лице, да се слее с обществото, да му помага, да го поддържа, да го напътства. Да бъде част от него и въпреки това отделен. Да бъде цялото и единицата. Да бъде себе си чрез другите и другите чрез себе си. Да живее за хората. Да умре за тях.