Спомени

На Боряна Баева
За това, че ме подкрепяше,
но още повече за това, че имам удоволствието да познавам Личност като нея.
Благодаря.

 Беше тъмно. В спокойствието на сумрака, беглите лъчи светлина обагряха призрачни сенки по старите стени. Дори прахът по пода бе потънал в дълбок сън, необеспокояван от потрепващия въздух. Рисунките по стената играеха в тъмно оранжеви, примесени в пурпурния цвят на тапета, търсещи утеха в червеното, което бавно залязваше в всепоглъщащото черно.
   Иванович пристъпи напред и нежно смаза хилядите прашинки застинали в своя свят. Старата къща не закъсня с отговора си и тежките дъски изохкаха под тежестта му. Той се заслуша. Чуваше как притъпеният стон на столетницата бавно се отмести назад, влезе в костите й и се разнесе из структурата чак до основите. Поел глътка въздух той все още усещаше миризмата на замръзналото време. Слоят въздух се отдръпна. Той беше чуждо тяло, посмял да наруши идилията на момент спрял във вечността.
   Издиша и усети как дъхът му сякаш бе поет обратно от къщата, тя се опитваше да запази цялостта си, борейки се срещу това чуждо тяло. Тишината не се забави и набързо започна да смазва тъпънчетата му. Тихо. Тишина. Като сцена от война в решителен момент. Иванович беше самотния генерал, а къщата - къщата имаше всичко на своя страна. Войната беше спряла за момент, моментът в който всички слагаха под въпрос всичко. Никой не поемаше следващия ход, момент обречен да бъде погълнат от бездната на забравата. Той затвори очи и замръзналите сенки по стената побързаха да се скрият. Ароматът беше същият, пространството също, нощта бе положила ръка над земята и нежно галеше тялото й по същия начин, той самият бе там, картината съдържаше съставните си части, но въпреки това всичко и нищо не беше същото.
   Иванович чувстваше, че отново всичко е така, както беше. Времето дори бе същото, той бе сигурен, че това бе времето когато целият механизъм работеше и всяка съставна част се движеше по своему, но и с останалите, по отделно, но и заедно. Иванович беше прав, но бе и в грешка. Цялата картина бе там, но духът й отсъстваше. Всичко бе продължило да се движи, а той не. Времето следваше своя поток, а той бе открил малък бряг, бряг, на който си мислише, че ще може да запази всичко така, както е. Така, както беше. Но бързият ручей на времето го отмина и остави брега зад себе си, това, което Иванович беше запазил не бе нищо повече освен спомени, спомени от време, което бе забравило брега, бе забравило и него. Спомени от неща, които с умиление поглеждаха към влажните му очи, очи търсещи и останала надежда някъде там, скрита измежду големите зъбци на механизма, който никога не спираше и все бързаше ли, бързаше.
   Трудно му бе да съзре разликата. Всичко изглеждаше толкова еднакво. Колко ли измина откакто спря на този бряг надявайки се да спаси и последното, в което би могъл да се сгуши и да почувства сигурността. Сякаш от тогава, нощта не е свършвала, а денят не е идвал. Сякаш безкрайното настояще бе възседнало потокът на времето и му бе заповядало да замръзе. Уви, нощите бяха отминали безмилостно и нямаше да се върнат, а денят все още толкова бе толкова далеч, с нищо не обещаващ, че ще дойде. Този момент. Този момент.
   Нощта беше същата, тиха, спокойна и студена, все така галеща земята с майчината си ласка. Къщата беше същата, стара, безопасна и приветлива, все така внимаваща със своята прегръдка. Дори въздухът беше същият, лек, изпълнен със свеж аромат и така стоплящ, все така грижлив. Иванович също беше същият, крехък, несигурен и уплашен, все така търсещ с насълзени очи. Единствено времето бе друго. А спомените, спомените все същи, все така избягали оковите на времето, толкова близки ... толкова далеч.

От архива: Иванович

   Оригинална дата на публикуване: Неизвестна

   С напредването на времето, небето се изчисти и слънцето прокара няколко лъча през тъмните облаци. Иванович надигна глава от възглавницата, поради дразнещото го количество светлина в стаята. Очевидно, дори дебелите завеси вече не можеха да скрият нахлуващата енергия на зимното слънце. След известно колебание между това дали да стане, за да види колко време е прекарал под завивките или да продължи идилията си, Иванович се изправи и се насочи към плътните пердета скриващи света от него. Разтварянето им откри един абсолютно нов и красив свят пред очите му - слънцето, дори и вече преминаващо към залез, обагряше покривите на сградите отсреща него му.

   Видяло се е то - помисли си той. Набързо облече дрехите захвърлени на стола до леглото и се насочи навън. След като излезе, се увери, че малкото слънчева светлина, с която природата бе дарила града днес, беше разчупила зимния студ, който сякаш си устройваше пир през последната седмица. Иванович се насочи към най-близката кафе машина и се запаси с така жадуваното след сън кафе. Това щеше определено да помогне да се впише в размазана картина на заобикалящото го общество. Не му стигаше фактът, че по принцип не си падаше особено много по шумните тълпи и хората като цяло, а и след сън допълнително се чувстваше като озлобено чудовище бродещо улиците.

   Нямаше крайна цел, просто се беше запътил по улиците. Може би, някъде дълбоко в себе си чувстваше, че и на него му е липсвала мекотата на слънцето. Дъждовните облаци и ледените ветрове се бяха превърнали в постоянен фон на града, така че слънцето днес беше като безплатен подарък, който той не възнамеряваше да подмине. Свежият въздух край реката, заедно с гледката на красивите лебеди го ободри. Вече не се чувстваше толкова враждебно настроен към всичко около себе си. По-скоро апатично. Ни най-малко не се интересуваше от малките разговори на хората, които чакаха трамвая, от нацупените физиономии на типовете облечени в тесни дънки и носещи огромни бейзболни шапки, които по-скоро приличаха на чучела, отколкото на хора или от малките деца, които сякаш бяха свързани с някакъв Вселенски поток на енергия и безспирно пърхаха около него, заинтересувани от заобикалящия ги свят.

   Една двойка го помоли за снимка докато той пушеше цигарата си край брега. Опита се да бъде приветвил и любезен, но май не му се получи особено много - двойката си тръгна гледайки го все едно е бездомник. И това не го интересуваше. Хвърли фаса в най-близкото кошче и продължи надолу по улицата. Можеше и да не търпи човешката раса като цяло, но не обичаше да вижда мръсотията оставаща след нея по улиците. Сигурно точно и поради това не можеше да я търпи. Докато вървеше, наблюдаваше хората, които го подминават. Едни бяха излезнали да потичат, други разкарваха домашния си любимец, трети се любуваха на залязващото слънце, което безотговорно цапаше с различни цветове по сградите наоколо. Иванович не можеше да отрече, че именно Слънцето е най-добрият художник от всички. Реката изглеждаше магически прекрасна благодарение на примесените цветове на светлия залез. Той вдигна поглед нагоре и се загледа в самолетите прелитащи високо над града, всеки насочил се на някъде, всеки оставящ искряща диря по небето. Усети някак странна връзка със самолетите. Връзката беше по-скоро с пътниците на самолетите. Те всички отиваха някъде. Те всички се бяха отправили по своя път. Едни пътуваха обратно към семействата си, други към приятели, трети най-вероятно се притесняваха за важна бизнес среща, която им предстои, а четвърти може би се взираха в малкия град под тях. Дали и те си мислиха същото? Дали те чувстваха същото?

   Тази мисъл го преследваше през целия път до алеята край езерото. Там, той спря за да погледа лебедите. Намираше ги за прекрасни създания на природата и им се възхищаваше за изяществото, което притежаваха. Погледа ги известно време, след това се настани на едната от пейките с изглед към тях. От там, той продължи да се взира в тях. Едни чистеха и оправяха перата си, други плуваха край по-малките птици и разглеждаха минувачите с интерес, а може би и с любопитството дали някой от тях не им носи храна. Слънцето вече се беше скрило зад планините на Запад. Облаците бяха като размазана бяла боя по цветно платно. Минувачите продължаваха пътя си, едни сами, други по двойки, трети бяха родители и се забавляваха с децата си. Малко дете мина близо до Иванович и се спря. Разгледа го любопитно, а той съвсем несъзнателно му се усмихна и му махна. Детето продължаваше да гледа все така с интерес, а баща му поздрави Иванович с усмивка. Мисълта все така продължаваше да преследва Иванович и да запълва съзнанието му, докато накрая той не стигна до фундаменталната ѝ истина - животът му беше предназначен да служи точно на това човечество, което той избягваше толкова дълго време. Не да подражава на него, не да му се подчинява, а да му служи. Абсолютно безрезервно. До последния си дъх. От начало до край.

   Иванович продължаваше да наблюдава лебедите. Истината, до която беше достигнал му даде покой. Защото беше Истината. Беше истинската Истина. Беше истината, която беше търсил през цялото си съществуване до този момент. Беше истината, която бе застанала пред него точно в този момент. Точно на тази алея. Точно на това място край езерото. Точно по времето на този красив залез. Точно когато малкото дете спря пред него и погледна през него като през отворена врата водеща към дълъг коридор. То съзря края на коридора. То озари коридора на Иванович със светлина. То изпълни съзнанието му с Истината. То му дари Истината. Иванович бе натоварен със задачата да служи на всички хора, които го заобикаляха. Да заличи собственото си лице, да се слее с обществото, да му помага, да го поддържа, да го напътства. Да бъде част от него и въпреки това отделен. Да бъде цялото и единицата. Да бъде себе си чрез другите и другите чрез себе си. Да живее за хората. Да умре за тях.