Иванович стъпка поредния фас и го добави към кулата фасове на умрелите надежди и пепелта на изгорените чувства. Следващият такъв се намери между устните му и скоро свистящия звук на прокрадващия се дим зазвуча между зъбите за да се засели дълбоко в дробовете му. Той издиша напук на всичко. Усещате бушуващите си емоции като прясна лава идваща от земните недра, трудно му бе да преглътне обидата нанесена тъй дълбоко като отровна рана в плътта му.
Колко жалки същества са хората, мислеше си той. Даващи всичко, за да спечелят благоразположението ти, представящи се за жертви на дъното на дълбока яма, казвайки, че имат нужда от помощ и се чувстват безпомощни. Тъкмо когато започнеш да им съчувстваш, изведнъж се оказва, че ямата съвсем не е била толкова дълбока. Дълбока е само в празните им и плитки души, разядени от червеите. Помогни им да зърнат слънцето, подай им ръка да се изправят на краката си и след това гледай как си тръгват, забравяйки какво е било направено за тях. И току-виж отново залитнат някъде по пътя и пак търсят рамото ти. Отвратително жалко.
Иванович смяташе, че повечето от проблемите между хората възникват не само от това, че някои хора прекалено много вярваха в помиите, които те самите творяха, а после търсеха избавление от последното, но и от това, че малко от тях имаха възможността да се поставят в обувките на другия. Горко ти, ако например, те обиди шега! Приготви се целия ад да бъде изсипан върху теб, защото, разбираш ли, си се обидил! Откъде накъде ще се обиждаш, кой ти даде правото да го правиш?! А, ти, тъжно вдигаш очи и се питаш къде сбърка. Нима вече нямаш право да имаш свое мнение или да възприемаш нещата по начин, различен от този, по който смятат останалите, че трябва да ги приемеш. За съжаление е така, другарю Иванович, мислеше си, някои хора вземат нещата за даденост и после се чудят какво се е случило когато намерят входната врата отворена, а стаята, където доскоро лежеше единствената им утеха и спасение, празна.
Най-обидно от всичко, може би, беше фактът, че понякога те слагат на пиедестал, само за да отместят светлините от теб. И така, ти стоиш в сянката на прожекторите и гледаш. Сол в раната. В началото е трудно, преглъщаш един-дваж, преместваш поглед върху нещо друго, 'Майната му', казваш си, 'и това ще мине'. И така, отново и отново, втори, трети път. Очите ти вече се откъсват от гледката не заради обидата или дълбоката тъга обзела гърдите ти, а заради достойнството ти, тихо шептящо, че струваш повече от това. Но, дали наистина е така? Струваш ли повече, ако някой може толкова лесно да те принизи докато те гледа в очите и изговаря колко си специален? Да, струваш повече, и може сега да не го осъзнаваш поради цялата планина, която се е изградила върху сърцето ти, но е така, убеждавам те. И когато зимата вече е настъпила, билото на планината е покрито в сняг и лед. Вече не се интересуваш на пиедестал ли си или не, има ли прожектори, или последните са изгорели в пожара на сцената. Обръщаш гръб, вдигаш очи от земята и тръгваш, накъде, не се знае, но поне вървиш, все по-далеч от мястото, което те е унижило по този зверски начин.
Прожекторите отново са заели пустеещия пиедестал, но теб те няма. Плашещата тишина продължава да става все по-звучна и силна. Тръгват след теб, с молитви и извинения те засипват, силно надявайки се, че ще се върнеш. Един път, два пъти. На третия път, дори молитвите не могат да излекуват раната, откъсваш очи и продължаваш напред.
Иванович загаси поредния фас. Жалки, гниещи, долни същества са хората. Все търсят те, когато трудност на пътя им изскочи, а ти жертваш ли, жертваш - време, усилия, чувства, опитваш се да направиш всичко перфектно, в името на нещо по-красиво, по-топло, по-близко и по-здраво. Избутваш трудността и показваш им правия път отново, един път не се спотайваш в сенките когато чуеш отчаяния зов, независимо от това в какво състояние се чувстваш ти самия, но има ли значение това така и така, за теб може би е важно, за други не е, те търсят просто рамото ти, на което да се облегнат, да отдъхнат и отново да тръгнат напред, забравяйки те отзад в сенките. Остави ги да влязат обратно в комфортната си зона и наблюдавай как се променят. Като червеи, кръвопийци, веднъж обратно на крака и на мястото, което познават, вече не са тези самотни, отчаяни същества търсейки помощ и фар в мъглата. Тъжно е колко слаби са сами и изплашени от това да се изправят сами срещу съдбата и да тръгнат срещу поривите на вятъра.
Остави ги да гният, като мъртвия разкъсан труп на убито животно. Нека ги налазят червеите, а плътта им да се разлага под жаркото слънце. Достатъчно далеч си им показал пътя, ако ги е страх да поемат по него, нека гният там, където са.
петък, 13 ноември 2015 г.
понеделник, 2 ноември 2015 г.
Есен 2
Иванович притича под близкия навес, за да се прикрие от бясното небе. Капките се разбиваха на стотици вселени и потъваха в миниатюрните цепки на асфалта, други срещаха застиналите като зверове растения и в един последен банзай се устремяваха срещу стъблата и листата им. Той се подпря на врата зад гърба си и запали последната си цигара. Звукът на изгарящия тютюн изпълни съзнанието му много повече отколкото която и да е цигара би могла да изпълни дробовете му. Разочарование. Поредното. До болка познатото чувство подобно на пламваща искра в гърлото ти, биваща началото на свиреп пожар в гърдите ти. Иванович отлепи цигара от устните си, а застиващата му ръка я спря на сантиметри от лицето му докато димът напускаше новия си дом, за да се върне отново към празнотата на въздуха. Дъждът се сипеше все така монотонно, саможертвата на стотиците капки вода поели пътя на доброволно камикадзе срещу земята сякаш вече не беше толкова безсмислена, всичко наоколо придоби тъмния мокър цвят на сивите облаци.
Иванович сведе поглед към обущата си опитващи се да се скрият от мъстта на яростните небеса. Колко иронично, помисли си, историята се повтаря. Колко пъти човек трябва да извърви пътя на агония изпълваща душата му, отново и отново, преди да научи, че нещата не винаги са такива, каквито изглеждат. Може би, просто нещата не са такива каквито ние се надяваме да бъдат. И въпреки всичко това, той за пореден път го направи - за пореден път измина огнената пътека на покосената надежда, молейки се, поне този път, всичко да се нареди така, както съзнанието му силно желаеше, желание, което той чувстваше като последния допир със сушата, като последния пояс хвърлен на нещастника озовал се в хищното море, като капката вода за жадния, като залъка за гладния. Уви, поясът се оказа примка, водата - отрова, а залъкът - червясала ябълка. "Надежда всяка оставете тук" казват портите на Ада, дали именно в това не се крие дълбоката метафорична ирония? Надеждата умира последна, но не и преди да те изпрати с благо лице до самия вход, а след това да тръшне вратите след теб оставяйки те да гниеш в огньовете адски. В такъв случай, тя определено умира последна, поради простата причина, че част от теб я изпреварва всеки път когато първата се окаже напразна. И когато вече съзнанието ти е преминало през всички възможни състояния от дим до камък, надеждата отваря вратите отново и те кани навън и докато излизаш те пита кога отново ще я поканиш да ти погостува. Ти отвратено й хвърляш един поглед и продължаваш пътя си далеч от това тъмно и страшно място. За едни пътят е по-дълъг, за други е по-кратък. Рано или късно, все я срещаш някъде по пътя, а тя, като стар другар, те поздравява сладко хвърляйки пакостливи погледи обещаващи много. Научи ли си урока, Иванович, време е за поредния тест. Тръгвате ръка за ръка и колкото и непознат да е пътя, накрая успяваш в далечината да разчетеш един до болка познат надпис.
Иванович се опита да поеме поредната доза дим, но с разочарование научи, че цигара му отдавна е угаснала. Изпрати я в близката локва и след това с решителна крачка смаза водното тяло. Небесата, сякаш обидени от неговата арогантност, зашибаха жестоко по лицето му. Съобщението им не достигна до Иванович. Колко по-мъчителен би могъл да бъде светът, ако в гърдите ти демони си устройват пиршество? Брадбъри е казал, че добрите писатели докосват живота често, дали същото би могло да се каже и за философите? Поетите, художниците, хората? Не сме ли всички писатели дълбоко в себе си, пишейки епопеи за терзанията си, хокайки демоните си днес, и самите себе си утре? Едни пишат с мастило, други с кръв, трети с чувства. Строфи, разкази, романи. Стени от текст, спомени и чувства, пренаписвани или задраскани в изблик на ярост примесена с отчаяние, но никога забравяни, теглещи своите сенки над нас, напомняйки за своето съществуване.
Дъждът падаше все така безмилостно, а тътените надаваха вой деклариращи своята мощ. Иванович вървеше придружен от своята стара приятелка. Самотата. Поне тя не обличаше бляскавите одежди на надеждата и не му обещаваше нищо, тя просто беше там когато той имаше нужда от нея. Ако можеше поне за малко да има кой да чуе думите му, друг, не отново самотата.
Иванович сведе поглед към обущата си опитващи се да се скрият от мъстта на яростните небеса. Колко иронично, помисли си, историята се повтаря. Колко пъти човек трябва да извърви пътя на агония изпълваща душата му, отново и отново, преди да научи, че нещата не винаги са такива, каквито изглеждат. Може би, просто нещата не са такива каквито ние се надяваме да бъдат. И въпреки всичко това, той за пореден път го направи - за пореден път измина огнената пътека на покосената надежда, молейки се, поне този път, всичко да се нареди така, както съзнанието му силно желаеше, желание, което той чувстваше като последния допир със сушата, като последния пояс хвърлен на нещастника озовал се в хищното море, като капката вода за жадния, като залъка за гладния. Уви, поясът се оказа примка, водата - отрова, а залъкът - червясала ябълка. "Надежда всяка оставете тук" казват портите на Ада, дали именно в това не се крие дълбоката метафорична ирония? Надеждата умира последна, но не и преди да те изпрати с благо лице до самия вход, а след това да тръшне вратите след теб оставяйки те да гниеш в огньовете адски. В такъв случай, тя определено умира последна, поради простата причина, че част от теб я изпреварва всеки път когато първата се окаже напразна. И когато вече съзнанието ти е преминало през всички възможни състояния от дим до камък, надеждата отваря вратите отново и те кани навън и докато излизаш те пита кога отново ще я поканиш да ти погостува. Ти отвратено й хвърляш един поглед и продължаваш пътя си далеч от това тъмно и страшно място. За едни пътят е по-дълъг, за други е по-кратък. Рано или късно, все я срещаш някъде по пътя, а тя, като стар другар, те поздравява сладко хвърляйки пакостливи погледи обещаващи много. Научи ли си урока, Иванович, време е за поредния тест. Тръгвате ръка за ръка и колкото и непознат да е пътя, накрая успяваш в далечината да разчетеш един до болка познат надпис.
Иванович се опита да поеме поредната доза дим, но с разочарование научи, че цигара му отдавна е угаснала. Изпрати я в близката локва и след това с решителна крачка смаза водното тяло. Небесата, сякаш обидени от неговата арогантност, зашибаха жестоко по лицето му. Съобщението им не достигна до Иванович. Колко по-мъчителен би могъл да бъде светът, ако в гърдите ти демони си устройват пиршество? Брадбъри е казал, че добрите писатели докосват живота често, дали същото би могло да се каже и за философите? Поетите, художниците, хората? Не сме ли всички писатели дълбоко в себе си, пишейки епопеи за терзанията си, хокайки демоните си днес, и самите себе си утре? Едни пишат с мастило, други с кръв, трети с чувства. Строфи, разкази, романи. Стени от текст, спомени и чувства, пренаписвани или задраскани в изблик на ярост примесена с отчаяние, но никога забравяни, теглещи своите сенки над нас, напомняйки за своето съществуване.
Дъждът падаше все така безмилостно, а тътените надаваха вой деклариращи своята мощ. Иванович вървеше придружен от своята стара приятелка. Самотата. Поне тя не обличаше бляскавите одежди на надеждата и не му обещаваше нищо, тя просто беше там когато той имаше нужда от нея. Ако можеше поне за малко да има кой да чуе думите му, друг, не отново самотата.
неделя, 1 ноември 2015 г.
Есен
Есен. Този сезон, който преобразява студа и го пречупва през призмата на есенната дъга разпростряла се по улици и градинки. Иванович вървеше с ръце в джобовете, поглед забит в обувките му, които подритваха оранжево-жълтия килим и тук-там някой паднал кестен, а след това от близо следеше траекторията, по която последният танцуваше. Шумът на тази мека постеля бе толкова далечен от реалното, като шепот от някоя друга вселена опитващ се да те убеди, че реалното не е нищо друго освен този звук на листата прекършващи тяло под тежестта на стъпалата ни. Колко вярно беше това всъщност? В интерес на истината, доста. Защо пък тази кратка медитация върху цветната постеля трябваше да е далеч от реалността? Защо вместо това всички забързани, сиви, начумерени в собствения си ад хора не можеше да бъдат определени като далечни от реалността? Иванович смяташе, че всъщност последното е верният отговор. Именно всички тези сенки придвижващи се наоколо, с движения наподобяващи танц, не, извинете, наподобяващи цял спектакъл предвид, и базирано на, самата бройка, те бяха тези далеч от всичко реално. Като сомнамбули, всеки гонещ своя сън. Листата, о, листата бяха напълно реални по всеки закон на физиката и биологията. Дойде ли есента, широколистните дървета губеха листата си и те падаха, падат, поради простата причина, че на Земята ни съществува гравитация, която ги привлича. Сомнамбулите, обаче, доста често противоречаха на всички закони, особено този на логиката. Колко често Иванович беше срещал хора погълнати в своя блян, жертващи всичко най-скъпо за да го достигнат и да опазят всички богове ако току-виж блянът им се окаже ... просто сън, тогава сякаш портите на Ада се отварят в битието. Виждате ли, хората обожават сами да си създават бури и след това да се оплакват, че са се намокрили. Листата, от друга страна, те не искаха да ги преследваш, нито пък да пренасяш жертви в тяхно име, те просто бяха там - дали би искал да ги потърсиш, или не, това право зависеше от самият теб. Иванович не ги търсеше, нито пък те него. Просто потокът на времето ги бе влял в един свят където те съществуваха заедно като отделни единици и, очевидно, единиците нямаха нищо против една друга. Скоро единият организъм щеше да поеме по своя поток и завинаги да се откъсне от другия, дали това щеше да е Иванович, или листата, никой не можеше да каже. Това, което беше важно на момента е, че тези два потока се бяха слели и бяха заедно, тук и сега.
Иванович се отърси от мислите за хората и се загледа в поредната лавина от листа тръгнала надолу. Осъзна, че напоследък често е бил сляп за заобикалящата го красота и се запита дали и той не е тръгнал към някой оазис, който може да се окаже, че е мираж. Имаше ли значение, сега лавината бе тук, и той бе тук, и те споделяха този момент във вечността заедно. Листата легнаха заедно сред своите братя и заспаха мирен сън. Иванович се наведе и все едно от тях и го огледа в детайл. Виждаше потоци, всеки отделящ се от друг и поел в своя собствена насока. Пусна листото да се върне там, където принадлежеше и продължи, осъзнал, че всъщност той вижда това, което иска да види, а не това, което е там да се види. Но, той не беше там, за да съзерцава, той бе там, за да слуша. Той бе там, за да чуе. Търсеше песента, която ухото му бе привикнало да чува. Този сладък звук, низ от думи навързани като ноти в произведение на Шостакович, но - не. Шостакович не е достатъчно нежен, за да опише мелодията, която Иванович търсеше, може би Пахелбел беше по-точното сравнение. О, да, Канонът на Пахелбел описваше прекрасно чувството, което Иванович изпитваше всеки един път, в който мелодията й достигаше до него. Слушайки я, той се чувстваше като Тото преглеждащ лентата с красивата му Елена. Можеше и сега да се върне и да преслуша нотите, които Тя вече беше композирала, и едва ли щеше да му е вторият или третият път. Ни най-малко дори, той ги преслушваше отново и отново, чакайки този нов ред от ноти, следващият акт в балетния й танц, крадеше по малко време за себе си и тайно отваряше тази красива симфония, надявайки се, че новото действие е започнало, уви ... все още антракт. С дълбока въздишка поглеждаше отново началото на страница и започваше да чете, но вместо букви, той виждаше песен, а тя се лееше ли, лееше, и така до новия акт, чието начало оставаше безизвестно.
Иванович се огледа, тъмните облаци се скупчваха по небосвода и далечният тътен прекъсна танца на листата. Може би не днес, може би не тази вечер, но песента й щеше да го стигне. Той бе сигурен.
Продължение: Есен 2
Иванович се отърси от мислите за хората и се загледа в поредната лавина от листа тръгнала надолу. Осъзна, че напоследък често е бил сляп за заобикалящата го красота и се запита дали и той не е тръгнал към някой оазис, който може да се окаже, че е мираж. Имаше ли значение, сега лавината бе тук, и той бе тук, и те споделяха този момент във вечността заедно. Листата легнаха заедно сред своите братя и заспаха мирен сън. Иванович се наведе и все едно от тях и го огледа в детайл. Виждаше потоци, всеки отделящ се от друг и поел в своя собствена насока. Пусна листото да се върне там, където принадлежеше и продължи, осъзнал, че всъщност той вижда това, което иска да види, а не това, което е там да се види. Но, той не беше там, за да съзерцава, той бе там, за да слуша. Той бе там, за да чуе. Търсеше песента, която ухото му бе привикнало да чува. Този сладък звук, низ от думи навързани като ноти в произведение на Шостакович, но - не. Шостакович не е достатъчно нежен, за да опише мелодията, която Иванович търсеше, може би Пахелбел беше по-точното сравнение. О, да, Канонът на Пахелбел описваше прекрасно чувството, което Иванович изпитваше всеки един път, в който мелодията й достигаше до него. Слушайки я, той се чувстваше като Тото преглеждащ лентата с красивата му Елена. Можеше и сега да се върне и да преслуша нотите, които Тя вече беше композирала, и едва ли щеше да му е вторият или третият път. Ни най-малко дори, той ги преслушваше отново и отново, чакайки този нов ред от ноти, следващият акт в балетния й танц, крадеше по малко време за себе си и тайно отваряше тази красива симфония, надявайки се, че новото действие е започнало, уви ... все още антракт. С дълбока въздишка поглеждаше отново началото на страница и започваше да чете, но вместо букви, той виждаше песен, а тя се лееше ли, лееше, и така до новия акт, чието начало оставаше безизвестно.
Иванович се огледа, тъмните облаци се скупчваха по небосвода и далечният тътен прекъсна танца на листата. Може би не днес, може би не тази вечер, но песента й щеше да го стигне. Той бе сигурен.
Продължение: Есен 2
Абонамент за:
Публикации (Atom)