Иванович притича под близкия навес, за да се прикрие от бясното небе. Капките се разбиваха на стотици вселени и потъваха в миниатюрните цепки на асфалта, други срещаха застиналите като зверове растения и в един последен банзай се устремяваха срещу стъблата и листата им. Той се подпря на врата зад гърба си и запали последната си цигара. Звукът на изгарящия тютюн изпълни съзнанието му много повече отколкото която и да е цигара би могла да изпълни дробовете му. Разочарование. Поредното. До болка познатото чувство подобно на пламваща искра в гърлото ти, биваща началото на свиреп пожар в гърдите ти. Иванович отлепи цигара от устните си, а застиващата му ръка я спря на сантиметри от лицето му докато димът напускаше новия си дом, за да се върне отново към празнотата на въздуха. Дъждът се сипеше все така монотонно, саможертвата на стотиците капки вода поели пътя на доброволно камикадзе срещу земята сякаш вече не беше толкова безсмислена, всичко наоколо придоби тъмния мокър цвят на сивите облаци.
Иванович сведе поглед към обущата си опитващи се да се скрият от мъстта на яростните небеса. Колко иронично, помисли си, историята се повтаря. Колко пъти човек трябва да извърви пътя на агония изпълваща душата му, отново и отново, преди да научи, че нещата не винаги са такива, каквито изглеждат. Може би, просто нещата не са такива каквито ние се надяваме да бъдат. И въпреки всичко това, той за пореден път го направи - за пореден път измина огнената пътека на покосената надежда, молейки се, поне този път, всичко да се нареди така, както съзнанието му силно желаеше, желание, което той чувстваше като последния допир със сушата, като последния пояс хвърлен на нещастника озовал се в хищното море, като капката вода за жадния, като залъка за гладния. Уви, поясът се оказа примка, водата - отрова, а залъкът - червясала ябълка. "Надежда всяка оставете тук" казват портите на Ада, дали именно в това не се крие дълбоката метафорична ирония? Надеждата умира последна, но не и преди да те изпрати с благо лице до самия вход, а след това да тръшне вратите след теб оставяйки те да гниеш в огньовете адски. В такъв случай, тя определено умира последна, поради простата причина, че част от теб я изпреварва всеки път когато първата се окаже напразна. И когато вече съзнанието ти е преминало през всички възможни състояния от дим до камък, надеждата отваря вратите отново и те кани навън и докато излизаш те пита кога отново ще я поканиш да ти погостува. Ти отвратено й хвърляш един поглед и продължаваш пътя си далеч от това тъмно и страшно място. За едни пътят е по-дълъг, за други е по-кратък. Рано или късно, все я срещаш някъде по пътя, а тя, като стар другар, те поздравява сладко хвърляйки пакостливи погледи обещаващи много. Научи ли си урока, Иванович, време е за поредния тест. Тръгвате ръка за ръка и колкото и непознат да е пътя, накрая успяваш в далечината да разчетеш един до болка познат надпис.
Иванович се опита да поеме поредната доза дим, но с разочарование научи, че цигара му отдавна е угаснала. Изпрати я в близката локва и след това с решителна крачка смаза водното тяло. Небесата, сякаш обидени от неговата арогантност, зашибаха жестоко по лицето му. Съобщението им не достигна до Иванович. Колко по-мъчителен би могъл да бъде светът, ако в гърдите ти демони си устройват пиршество? Брадбъри е казал, че добрите писатели докосват живота често, дали същото би могло да се каже и за философите? Поетите, художниците, хората? Не сме ли всички писатели дълбоко в себе си, пишейки епопеи за терзанията си, хокайки демоните си днес, и самите себе си утре? Едни пишат с мастило, други с кръв, трети с чувства. Строфи, разкази, романи. Стени от текст, спомени и чувства, пренаписвани или задраскани в изблик на ярост примесена с отчаяние, но никога забравяни, теглещи своите сенки над нас, напомняйки за своето съществуване.
Дъждът падаше все така безмилостно, а тътените надаваха вой деклариращи своята мощ. Иванович вървеше придружен от своята стара приятелка. Самотата. Поне тя не обличаше бляскавите одежди на надеждата и не му обещаваше нищо, тя просто беше там когато той имаше нужда от нея. Ако можеше поне за малко да има кой да чуе думите му, друг, не отново самотата.
