Иванович стъпка поредния фас и го добави към кулата фасове на умрелите надежди и пепелта на изгорените чувства. Следващият такъв се намери между устните му и скоро свистящия звук на прокрадващия се дим зазвуча между зъбите за да се засели дълбоко в дробовете му. Той издиша напук на всичко. Усещате бушуващите си емоции като прясна лава идваща от земните недра, трудно му бе да преглътне обидата нанесена тъй дълбоко като отровна рана в плътта му.
Колко жалки същества са хората, мислеше си той. Даващи всичко, за да спечелят благоразположението ти, представящи се за жертви на дъното на дълбока яма, казвайки, че имат нужда от помощ и се чувстват безпомощни. Тъкмо когато започнеш да им съчувстваш, изведнъж се оказва, че ямата съвсем не е била толкова дълбока. Дълбока е само в празните им и плитки души, разядени от червеите. Помогни им да зърнат слънцето, подай им ръка да се изправят на краката си и след това гледай как си тръгват, забравяйки какво е било направено за тях. И току-виж отново залитнат някъде по пътя и пак търсят рамото ти. Отвратително жалко.
Иванович смяташе, че повечето от проблемите между хората възникват не само от това, че някои хора прекалено много вярваха в помиите, които те самите творяха, а после търсеха избавление от последното, но и от това, че малко от тях имаха възможността да се поставят в обувките на другия. Горко ти, ако например, те обиди шега! Приготви се целия ад да бъде изсипан върху теб, защото, разбираш ли, си се обидил! Откъде накъде ще се обиждаш, кой ти даде правото да го правиш?! А, ти, тъжно вдигаш очи и се питаш къде сбърка. Нима вече нямаш право да имаш свое мнение или да възприемаш нещата по начин, различен от този, по който смятат останалите, че трябва да ги приемеш. За съжаление е така, другарю Иванович, мислеше си, някои хора вземат нещата за даденост и после се чудят какво се е случило когато намерят входната врата отворена, а стаята, където доскоро лежеше единствената им утеха и спасение, празна.
Най-обидно от всичко, може би, беше фактът, че понякога те слагат на пиедестал, само за да отместят светлините от теб. И така, ти стоиш в сянката на прожекторите и гледаш. Сол в раната. В началото е трудно, преглъщаш един-дваж, преместваш поглед върху нещо друго, 'Майната му', казваш си, 'и това ще мине'. И така, отново и отново, втори, трети път. Очите ти вече се откъсват от гледката не заради обидата или дълбоката тъга обзела гърдите ти, а заради достойнството ти, тихо шептящо, че струваш повече от това. Но, дали наистина е така? Струваш ли повече, ако някой може толкова лесно да те принизи докато те гледа в очите и изговаря колко си специален? Да, струваш повече, и може сега да не го осъзнаваш поради цялата планина, която се е изградила върху сърцето ти, но е така, убеждавам те. И когато зимата вече е настъпила, билото на планината е покрито в сняг и лед. Вече не се интересуваш на пиедестал ли си или не, има ли прожектори, или последните са изгорели в пожара на сцената. Обръщаш гръб, вдигаш очи от земята и тръгваш, накъде, не се знае, но поне вървиш, все по-далеч от мястото, което те е унижило по този зверски начин.
Прожекторите отново са заели пустеещия пиедестал, но теб те няма. Плашещата тишина продължава да става все по-звучна и силна. Тръгват след теб, с молитви и извинения те засипват, силно надявайки се, че ще се върнеш. Един път, два пъти. На третия път, дори молитвите не могат да излекуват раната, откъсваш очи и продължаваш напред.
Иванович загаси поредния фас. Жалки, гниещи, долни същества са хората. Все търсят те, когато трудност на пътя им изскочи, а ти жертваш ли, жертваш - време, усилия, чувства, опитваш се да направиш всичко перфектно, в името на нещо по-красиво, по-топло, по-близко и по-здраво. Избутваш трудността и показваш им правия път отново, един път не се спотайваш в сенките когато чуеш отчаяния зов, независимо от това в какво състояние се чувстваш ти самия, но има ли значение това така и така, за теб може би е важно, за други не е, те търсят просто рамото ти, на което да се облегнат, да отдъхнат и отново да тръгнат напред, забравяйки те отзад в сенките. Остави ги да влязат обратно в комфортната си зона и наблюдавай как се променят. Като червеи, кръвопийци, веднъж обратно на крака и на мястото, което познават, вече не са тези самотни, отчаяни същества търсейки помощ и фар в мъглата. Тъжно е колко слаби са сами и изплашени от това да се изправят сами срещу съдбата и да тръгнат срещу поривите на вятъра.
Остави ги да гният, като мъртвия разкъсан труп на убито животно. Нека ги налазят червеите, а плътта им да се разлага под жаркото слънце. Достатъчно далеч си им показал пътя, ако ги е страх да поемат по него, нека гният там, където са.
