Есен. Този сезон, който преобразява студа и го пречупва през призмата на есенната дъга разпростряла се по улици и градинки. Иванович вървеше с ръце в джобовете, поглед забит в обувките му, които подритваха оранжево-жълтия килим и тук-там някой паднал кестен, а след това от близо следеше траекторията, по която последният танцуваше. Шумът на тази мека постеля бе толкова далечен от реалното, като шепот от някоя друга вселена опитващ се да те убеди, че реалното не е нищо друго освен този звук на листата прекършващи тяло под тежестта на стъпалата ни. Колко вярно беше това всъщност? В интерес на истината, доста. Защо пък тази кратка медитация върху цветната постеля трябваше да е далеч от реалността? Защо вместо това всички забързани, сиви, начумерени в собствения си ад хора не можеше да бъдат определени като далечни от реалността? Иванович смяташе, че всъщност последното е верният отговор. Именно всички тези сенки придвижващи се наоколо, с движения наподобяващи танц, не, извинете, наподобяващи цял спектакъл предвид, и базирано на, самата бройка, те бяха тези далеч от всичко реално. Като сомнамбули, всеки гонещ своя сън. Листата, о, листата бяха напълно реални по всеки закон на физиката и биологията. Дойде ли есента, широколистните дървета губеха листата си и те падаха, падат, поради простата причина, че на Земята ни съществува гравитация, която ги привлича. Сомнамбулите, обаче, доста често противоречаха на всички закони, особено този на логиката. Колко често Иванович беше срещал хора погълнати в своя блян, жертващи всичко най-скъпо за да го достигнат и да опазят всички богове ако току-виж блянът им се окаже ... просто сън, тогава сякаш портите на Ада се отварят в битието. Виждате ли, хората обожават сами да си създават бури и след това да се оплакват, че са се намокрили. Листата, от друга страна, те не искаха да ги преследваш, нито пък да пренасяш жертви в тяхно име, те просто бяха там - дали би искал да ги потърсиш, или не, това право зависеше от самият теб. Иванович не ги търсеше, нито пък те него. Просто потокът на времето ги бе влял в един свят където те съществуваха заедно като отделни единици и, очевидно, единиците нямаха нищо против една друга. Скоро единият организъм щеше да поеме по своя поток и завинаги да се откъсне от другия, дали това щеше да е Иванович, или листата, никой не можеше да каже. Това, което беше важно на момента е, че тези два потока се бяха слели и бяха заедно, тук и сега.
Иванович се отърси от мислите за хората и се загледа в поредната лавина от листа тръгнала надолу. Осъзна, че напоследък често е бил сляп за заобикалящата го красота и се запита дали и той не е тръгнал към някой оазис, който може да се окаже, че е мираж. Имаше ли значение, сега лавината бе тук, и той бе тук, и те споделяха този момент във вечността заедно. Листата легнаха заедно сред своите братя и заспаха мирен сън. Иванович се наведе и все едно от тях и го огледа в детайл. Виждаше потоци, всеки отделящ се от друг и поел в своя собствена насока. Пусна листото да се върне там, където принадлежеше и продължи, осъзнал, че всъщност той вижда това, което иска да види, а не това, което е там да се види. Но, той не беше там, за да съзерцава, той бе там, за да слуша. Той бе там, за да чуе. Търсеше песента, която ухото му бе привикнало да чува. Този сладък звук, низ от думи навързани като ноти в произведение на Шостакович, но - не. Шостакович не е достатъчно нежен, за да опише мелодията, която Иванович търсеше, може би Пахелбел беше по-точното сравнение. О, да, Канонът на Пахелбел описваше прекрасно чувството, което Иванович изпитваше всеки един път, в който мелодията й достигаше до него. Слушайки я, той се чувстваше като Тото преглеждащ лентата с красивата му Елена. Можеше и сега да се върне и да преслуша нотите, които Тя вече беше композирала, и едва ли щеше да му е вторият или третият път. Ни най-малко дори, той ги преслушваше отново и отново, чакайки този нов ред от ноти, следващият акт в балетния й танц, крадеше по малко време за себе си и тайно отваряше тази красива симфония, надявайки се, че новото действие е започнало, уви ... все още антракт. С дълбока въздишка поглеждаше отново началото на страница и започваше да чете, но вместо букви, той виждаше песен, а тя се лееше ли, лееше, и така до новия акт, чието начало оставаше безизвестно.
Иванович се огледа, тъмните облаци се скупчваха по небосвода и далечният тътен прекъсна танца на листата. Може би не днес, може би не тази вечер, но песента й щеше да го стигне. Той бе сигурен.
Продължение: Есен 2
