понеделник, 7 октомври 2019 г.

Искрено и лично, да еба

Стари лица, стар лист хартия, нови личности, стари думи, ново значение. Дали, или? Минаха се годините откакто последно посетих тази забравена страница от мен. Искрено се надявам, че тя е била забравена и от теб, който и да си, където и да си, ако четеш това. Може би се питаш защо, нека ти отговоря - защото тази страница и думите изписани тук не са нищо повече от една глупава измислица, пушек и огледала, фантазия изградена на символизъм под лъжлива претенция за мъдрост. Хахахах. Дързостта, която съм притежавал преди години когато всъщност ме беше грижа да се правя на големия мислител, мъдрец, пикльо на двадесет и нещо готов да изразява мнение, най-често неподготвен, да поучава останалите сред себе си, да претендира, че заема по-висока морална позиция. Ако трябва да съм честен ми става лошо само като се сетя к'во лайно бях.

Не, че сега не съм, де. Не особено много се е променило. Просто мостовете, които подпалих преди години сега вече са тлеещи останки, а днешният Аз гледа назад през прозореца, сякаш в друг живот, и се пита "Къде сбъркахме?" като тая реклама дето преди 10 години беше популярна по телевизията. 'Ми, лесно е да се види къде сбъркахме, стига да искам да си призная грешките и всички пъти в които ми беше по-лесно да се направя на интересен и да поема по пътя от който никой не печели. Ох, сам за себе си звуча като няк'ва вдовица, която се жалва за живота си. Не, ни най-малко не се опитвам да звуча. Отдавна спрях да се жалвам за живота, който живея, някак се уморих да се опитвам да разправям колко нечестен бил.... Всъщност дори не е това причината, предполагам просто пораснах и осъзнах, че файда от мрънкането няма и малко хора ги боли кура к'во мислиш и в к'во вярваш. В което, разбира се, няма нищо лошо, сила на онези, които не живеят под веригите на чуждите проблеми, а си гледат кефа, твърде кратко ни е времето на тоя свят да мислим за всички и всичко.

Докато ги изпиша тия глупости си забравих мисълта, как да е. Ако си направил грешката да кликнеш на този линк и да прочетеш тия няколко реда, сигурно се питаш какъв е смисълът изобщо от тоя пост щом ще си дрънкам прази приказки. Смисъл няма. Поне за момента не намирам, иначе бих си признал. Мисля, че е малко като равносметка къде съм бил и къде съм сега, просто себе-съзерцаване ей така за загуба на известно време. Пуснах си един трак на тая мацка Билито дето преди известно време бях попаднал на него и нещо ме удари артистично, пускам го отдолу, ако искаш го слушай.

 


Може би тук е хубаво време да вметна, че ако майка, баща ми или някой от колегите ми четат това, то не, не съм изпушил тотално все още, просто си драскам за кеф! Само уточнявам преди да ме подгонят тея типове от психиатрията.

Преди известно време ми казаха, че душата ми била умряла 'щото вече не съм обръщал толкова внимание като неща от рода на това да чета или пиша. Помислих си известно време върху това и честно си зададох въпроса дали наистина е така. Отговорът беше не. Душата ми определено не е умряла, нито пък аз (засега (ебавам се, сериозно, не смятам да се самоубивам и това не е прощално писмо (но пък как може да сте сигурни ако всички сте толкова далеч, а, ХАХАХАХ ))). Честно казано, всичките ми постове от миналото винаги са идвали от едно мрачно място в ума ми, място, което болката и тъгата ми наричат дом, няма к'во да се лъжем, всеки изпитва такива емоции, ако никога не се чувстваш тъжен или наранен, то може би тия от психото трябва да подгонят тебе. Да драскам разни глупости тук и да се правя на Пикасо с думи беше един вид механизъм, по който се справях с това нещо, не го заклеймявам, напротив, напълно приемам тази черта на характера си, просто преди години си мислих, че имам много повече мъдрост за споделяне отколкото всъщост беше в действителност. Еби го, живи и здрави, поне не съм убил никого, налЕ? Като мина известно време, осъзнах, че сам се поставях в много от шибаните си настроения, една спирала постоянно пропадаща надолу, която аз храних все повече и повече докато не ме погълне, а аз на свой ред не изплюя поредният блог пост разказващ историята на един изстрадал от превратностните младеж; както обичам да казвам - ДА НЕ ЧУЯ. Но, се радвам, де. Понякога е много трудно да се издърпаш сам от тази бездна, става ти навик да си висиш там, правиш я комфортната си зона и започваш сам да вярваш, че тази бездна е всъщност целият ти живот и няма спасение. Аз имам достатъчно близки хора, семейство, приятели, които са повече братя и сестри отколкото просто приятели, хора, които ме обичат с всичките ми ръбове и проблеми и на които знам, че винаги мога да разчитам да ме измъкнат от която и да е бездна. Мога ли да виня тези, които пропадат в тъмнината на бездната? Не, не мога. В интерес на истината, не мога да виня никой за изборите направени в живота си. Просто ми е странно колко самоунищожаващи можем да бъдем понякога без да имаме идея дори за последствията, които идват по-късно. Направи ми услуга и като се почувстваш понякога победен се запитай дали наистина са толкова глууми нещата, колкото изглеждат. Почти никога не са. Не храни бездната. Или пък я храни, животът си е твой.

Много обичам да задълбавам във философски теми, няя нищо, след 10 години ще се смея и на тоя пост, живот и здраве. Може би тогава ще пусна друг със същата идея, мисля в преспектива как да съм актуален, а ;) Главната ми идея беше, че душата ми не е изобщо мъртва, напротив, доста жива си е, че и рита, кучката. Просто сам за себе си в един определен момент спрях да храня тези негативни емоции. Като казвам това, разбира се, няям предвид, че съм станал хипи, и това не съм, слава Богу. Просто нямам нужда от този душевен сифон, който винаги е бил блогът ми, щом не храня тия емоции толкова сериозно. Научих се, че не всеки в тоя голям и красив свят се опитва по някакъв начин да ме нарани, спрях да се боря с един измислен враг. Все още имам всичките си крайници, жив съм, здрав съм (засега ХАХАХ), изгубих само няколко зъба, да се еба, ама т'ва си е моя вина, няма за к'во да съм толкова наранен, тъжен, победен или к'вото и да е друго, че да седна и да пиша някви простотии.

Ще излъжа ако кажа, че не гледам назад и не съжалявам за някои неща. Напротив, съжалявам за много неща. Съжалявам за изгубените приятели, съжалявам за хората, които съм наранил с арогантността си, съжалявам че изгорих толкова мостове, съжалявам че не оценявах моментите прекарани с моите си хора, съжалявам че се ядосвах на близки хора за глупости, особено сега когато тези хора вече не са на тоя свят, съжалявам за безброй неща още от гимназията дори, съжалявам че не бях по-добър когато можех и други трябваха да платят цената за това.

.............

.............

.............

Как да е, еби го, минало свършено, може би някои неща могат да бъдат променени, това си зависи от мен. Просто в днешно време не оставям това самоунищожително настроение да ми влияе толкова, оценявам през какво съм минал, какво съм видял и какво съм почувствал, особено предвид факта, че наближавам 30те лека-полека.

Дейба, т'ва всичкото докато го изпиша и научих текста на песента.  Трябва да призная, че от друга страна съм горд от себе си за някои неща, които направих през тези всичките. Радвам се, че не ме болеше кура к'во мислят хората като си направих флешовете, когато си направих татусите, когато когато се напивах зад блоковете пред Ботев или в Простор, когато пуших трева до толкова, че не си чувствах крайниците, когато не отидох в университет щото т'ва е нормата, а почнах работа, и к'во ли още не. Абе, кур за системата като цяло, но само до толкова, доколкото не нараняваш някой друг.

Преди време се чудих от време на време 'що на мен се е паднал такъв живот, ама да ти кажа ако имах 2ри шанс, бих го изживял отново по същия начин.

Целувки и прегръдки и до следващия път.