tag:blogger.com,1999:blog-18096685450115756932024-03-13T02:55:25.878+02:00ЗимаWinterhttp://www.blogger.com/profile/02418313926587151924noreply@blogger.comBlogger15125tag:blogger.com,1999:blog-1809668545011575693.post-82798941214561306302021-05-06T17:51:00.001+03:002021-05-06T17:51:12.015+03:00Сателити<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"></div><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><iframe allowfullscreen="" class="BLOG_video_class" height="266" src="https://www.youtube.com/embed/OUSJp8ohSAU" width="320" youtube-src-id="OUSJp8ohSAU"></iframe></div><p> </p><p> Май, вечер, хладта все още протича през въздуха. Тридесетият месец май в живота ми. Колко още ли остават? Вечер, затворил очи и заровил глава във възглавницата се опитвам да намеря сън. Сънят, братовчед на смъртта; аперитив, дегустация, хапка от вечността, от празнотата, от безкрайната тишина.</p><p> Умът ми препуска към миналото, разсича го и го оставя под микроскопа на съзнанието. Спомен за фотоалбум. Фотоалбумът на детските ми години. Снимка. Аз самият на нея, в скута и ръцете на баба ми и дядо ми. Колко ли години са минали от тогава? Двадесет и пет? Двадесет и осем? Трудно ми е да преценя на каква възраст би било детето на снимката. Нима това съм аз самият? Двадесет и осем години по-късно, на хиляди километри от мястото на снимката, моят ум попива мрака на нощта в този спомен. Лицата на хора отдавна напуснали този свят, останали завинаги заложници в съзнанието на тези, които носят спомените за тях. Едно време застинало в дюните на пясъчния часовник.</p><p> Композицията се пренарежда и страниците на времето биват прелиствани отново. Първи, втори, трети клас, гимназия, завършване, балове. Безгрижни лета потънали в меланхолията на приятелския смях и горещите слънчеви лъчи. В тишината на хладната майска нощ аз копнея отново да бъда под големите листа на кестена в градината. Под жаркото слънце, всеки миг беше вечност принадлежаща изцяло на нас, а, сега изглежда, тази вечност трая не повече от миг. И все пак, не това тежи на плещите ми тази нощ, а истината, че нищо, никога, не ще се върне към формата на онзи крехък миг, оставил своя негатив в моята памет.</p><p> Съзерцавайки миналото, сякаш гледайки отминаващи влакове, усещам необвързаността си с него. Нима това хлапе съм аз, а не някой друг живеещ собствения си живот, градящ своята си история? Божичко, наистина ли този неумолим ход на времето не се е засилил в последно време? Къде изтекоха годините? Нима тази безкрайност, която си мислих, че притежавам, не е било нищо повече от самозаблуда? Нима и моята кожа ще се набръчка? Нима и моята мисъл ще се забави? Като сателит във Втора космическа скорост, бавно приближаващ се към своята собствена безкрайност, нима и всичко, което познавам бавно ще се превърне в прах, за чието същестуване само аз бих могъл да свидетелствам?</p><p> Странно е, поставено на сцената на времето, моето кратко съществуване. Главният герой в собствената си история, обречен рано или късно да остане просто ехо в главата на хората и така докато последният човек знаещ името ми не престане да съществува. Сега разбирам как ще се чувстват децата и внуците ни като слушат истории от нашето детство, от нашия живот, истории за нашите близки, техните вече далечни роднини; сега разбирам как ще се опитат да съставят образ от меланхолията, попила дълбоко в думите ни описващи едно безвъзвратно изгубено време. Сега разбирам как никога тези образи не ще се доближат до истината, която знам, която съм преживял. Истината, през която моят собствен, малък сателит е прелетял, толкова важна и грандиозна за самия мен, а всъщност толкова незначителна на фона на вечния кръговрат. Моят малък сателит, обречен да следва вечно отдалечаваща се орбита.<br /></p><p> Тридесетият месец май от живота ми. Колко ли още ми остават? Колко ли още ти остават?<br /></p>Winterhttp://www.blogger.com/profile/02418313926587151924noreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-1809668545011575693.post-22827107172115465292021-04-06T14:43:00.000+03:002021-04-06T14:43:09.915+03:00Oblivion<p>On days like this one, I often find myself in the forest dark,</p><p>I do not think, I do not speak, only feel the scars set deep in my bark.</p><p>Did I cut myself, or was it someone else, I cannot even tell,</p><p>I only know the grief inside me, it grows darker, deeper than a well.</p><p>Grieve for those who are lost, for the ones whose life was cut so short,</p><p>was it Human or was it God who, your story sought to thwart?<br /></p><p>And now you're gone and it will all be soon forgotten,</p><p>no echo left in eternity, but a taste so sour, so rotten.</p><p>The selfish, the gluttonous, the jealous, keep performing their act,</p><p>what else could I do but accept it as just another grim fact?<br /></p><p>Desolate the heavens, solitude fallen upon hell, wide open sits the perilous gate,<br /></p><p>phantoms brood their blackness, and with withered branches, oblivion, I await.</p>Winterhttp://www.blogger.com/profile/02418313926587151924noreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-1809668545011575693.post-5922976058593710362021-03-25T16:12:00.000+02:002021-03-25T16:12:07.801+02:00Дрехи<p><span style="font-family: inherit;">Слънчев лъч събуди Душата родена,</span></p><p><span style="font-family: inherit;">в света мрачен и студен,</span></p><p><span style="font-family: inherit;">отвори Очи тя, сънливи и съзря,</span></p><p><span style="font-family: inherit;">Личността сътворена в утрото на първия ден.</span></p><p><span style="font-family: inherit;"><br /></span></p><p><span style="font-family: inherit;">Разкършвайки снагата си невежа,</span></p><p><span style="font-family: inherit;">опипвaйки неуверено Пътеката тясна, </span></p><p><span style="font-family: inherit;">и без цел известна или дори идея ясна, </span></p><p><span style="font-family: inherit;">първи стъпки проправя си в неизвестността.<br /></span></p><p><span style="font-family: inherit;"><br /></span></p><p><span style="font-family: inherit;">Личността пък, весела и безгрижна,</span></p><p><span style="font-family: inherit;">потропва смело по Пътеката със крак,</span></p><p><span style="font-family: inherit;">сега в галоп, като конете свободно препуска,</span></p><p><span style="font-family: inherit;">после в такт, валсова стъпка се разгръща,</span></p><p><span style="font-family: inherit;">усмивка на Душата хвърля,</span></p><p><span style="font-family: inherit;">и продължава ефирния си танц.</span></p><p><span style="font-family: inherit;"><br /></span></p><p><span style="font-family: inherit;">В сумрака на утрото плахо,</span></p><p><span style="font-family: inherit;">Личността други Личности среща,</span></p><p><span style="font-family: inherit;">и учи се, как да облече Душата си непросветена,</span></p><p><span style="font-family: inherit;">с нови Дрехи, във захлас,</span></p><p><span style="font-family: inherit;">току-виж, и тя, сега неопетнена,</span></p><p><span style="font-family: inherit;">ще узрее в следващия час.</span></p><p><span style="font-family: inherit;"><br /></span></p><p><span style="font-family: inherit;">Едната Личност палтото си споделя,</span></p><p><span style="font-family: inherit;">другата, рокля с игриви петънца,<br /></span></p><p><span style="font-family: inherit;">и двете, без пестене от Дрехите заделят,</span></p><p><span style="font-family: inherit;">бързо да облекат поредната снага.</span></p><p><span style="font-family: inherit;">Сигурни са, в правдата своя,</span></p><p><span style="font-family: inherit;">и тази Личност те ще съумеят,</span></p><p><span style="font-family: inherit;">да направят част от своята тълпа.</span></p><p><span style="font-family: inherit;"><br /></span></p><p><span style="font-family: inherit;">Дружината Личности засмени,</span></p><p><span style="font-family: inherit;">забравили за своята Душа, <br /></span></p><p><span style="font-family: inherit;">безгрижно смеят се, празнуват,</span></p><p><span style="font-family: inherit;">вдигат поредния курбан, </span></p><p><span style="font-family: inherit;">за Дреха те ликуват,<br /></span></p><p><span style="font-family: inherit;">намерили да облекат нов тюрбан.</span></p><p><span style="font-family: inherit;"><br /></span></p><p><span style="font-family: inherit;">А, Душата ранима, </span></p><p><span style="font-family: inherit;">стеснително през Очи проглежда,</span></p><p><span style="font-family: inherit;">търсеща орбита на другата Душа,</span></p><p><span style="font-family: inherit;">под всички Дрехи, тя, сломена,</span></p><p><span style="font-family: inherit;">ще дари ласка, или обич може би, <br /></span></p><p><span style="font-family: inherit;">на таз' Душа, неопетнена.<br /></span></p><p><span style="font-family: inherit;"><br /></span></p><p><span style="font-family: inherit;">Така, върви си Личността,<br /></span></p><p><span style="font-family: inherit;">по този криволичещ, единствен калдъръм,</span></p><p><span style="font-family: inherit;">надменно, завоевателно и гордо, </span></p><p><span style="font-family: inherit;">с тежка стъпка, сякаш гръм.<br /></span></p><p><span style="font-family: inherit;">И Смъртта, търпелива, педантична,</span></p><p><span style="font-family: inherit;">приседнала в подножието и на тази планина,</span></p><p><span style="font-family: inherit;">гледа тя, с очи иронични,</span></p><p><span style="font-family: inherit;">безсмисления фарс на Личността.</span></p><p><span style="font-family: inherit;"> </span></p><p><span style="font-family: inherit;">А, Душата гола, прокудена от Личността,</span></p><p><span style="font-family: inherit;">като сестра на Фосфорос, утринната звезда,<br /></span></p><p><span style="font-family: inherit;">с нозе боси и стъпки нежни,</span></p><p><span style="font-family: inherit;">своя танц свещен танцува,</span></p><p><span style="font-family: inherit;">по острието на Вечността.<br /></span></p>Winterhttp://www.blogger.com/profile/02418313926587151924noreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-1809668545011575693.post-9624460227594606082021-01-02T13:29:00.002+02:002021-01-02T13:39:46.356+02:00Diary of a Lunatic, pt. 2<p>Link to: <a href="https://winterchillz.blogspot.com/2020/10/diary-of-lunatic.html" target="_blank">Diary of a Lunatic, pt. 1</a></p><div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><iframe allowfullscreen="" class="BLOG_video_class" height="266" src="https://www.youtube.com/embed/hN_q-_nGv4U" width="320" youtube-src-id="hN_q-_nGv4U"></iframe></div><p><br /></p><p><span> </span>It's not all pointless. Those words, scattered across the white page of this draft, the echoes of the human voice, the sum of all things we've come through, the collective of our knowledge, our wisdom, passed down the generations of humanity's struggle to carve a little place for ourselves in the vast valleys of our little planet, humanity's effort to leave a trail, a cave painting in the mind-boggling vastness of the great dark ocean of the cosmos. The great shades of grey, mankind's progress and evolution throughout the unending progression of time.</p><p><span> </span>It's not all pointless. For the price of progress is paid in blood because only in the face of great adversity, pain, suffering, we can truly evaluate our understanding and knowledge built throughout the centuries, for the prism through which we view the world is not necessarily always the correct one but one must reflect to reach that conclusion. And without that self-reflection, one must be told that the coin often has another side that doesn't always fit the narrative we know so well.</p><p><span> </span>It's not all pointless. If it was, the cost of human life would have been paid in vain. The cost of raising your fist and turning your back to the flag, the cost of setting yourself on fire and burning alive, the cost of facing the advancing tanks and refusing to back off, the cost of picking flowers over picking arms, the cost of speaking quietly over shouting down, the cost of standing up for human and environmental rights. It is not paid in vain. It shall not be paid in vain. For every voice, every act, every life lost, has a message to send, a message to be heard, a message to be felt, a message worth fighting for, because the voice we have is the voice one should use to speak for those left without the right to use their voice, because choosing silence over speaking up is a betrayal to those silenced.</p><p><span> </span>It's not all pointless. The Doomsday Clock will keep ticking away and it is only up to humanity to slow down its pace. As grim and demoralizing as the world could be at times, as overwhelming as all events could feel, as hopeless as some things may seem, there's always a choice one could take. The choice to look beyond oneself, the choice to educate oneself and educate others, the choice to speak up against the injustice, the choice to question and doubt established norms, the choice to choose, the choice to sacrifice, the choice to meet hate with love, the choice to breathe hope into the indifference, the choice to be a little better every day, for one's sake and everyone's sake. For sometimes, and quite often in fact, one could give without expecting to get anything back.</p><p><span> </span>It's not all pointless. As hard as it is to believe at times, it's not all pointless. As big of an enemy ignorance is, there's truly no bigger enemy than apathy. For apathy eats you away, bit by bit, as one slowly becomes a shadow of oneself, a shell of a former life, a fossil left oneself to look back upon and examine. And apathy is easy to set in, for all we read, all we hear, all we see, is often flashy and sensationalist, often confusing, hidden under the veil of widely spread misinformation, contradiction, often aiming to point the finger at something else, someone else, to take the blame for the shortcomings, the disappointments, the discord, the hate. Can't blame one for choosing to be ignorant, uninformed, apathetic towards it all, we're all humans and we simply cannot and do not have the capacity to deal with every single problem in the world and don't let anyone else tell you otherwise. No one must be shamed for not actively pursuing and fighting for someone's else goal and belief; sometimes, one simply has too much on one's own plate. Let people come around in their own time and guide then guide them, for we all need more allies in a world where it's very easy to make enemies.</p><p><span> </span>It's not all pointless. Because humans care. Because humans posses immense amounts of empathy and compassion. Because taking a passive stand and feeling sorry for oneself doesn't help oneself, leave alone someone else. Because the very things we find disappointing are the very things we can fight to change, to improve, to build upon. Because we, all of us, every, single, human being is a biological and evolutionary miracle, and every single one of us deserves a little compassion, a little love, a little understanding, as hard as those things could be at times, for we're all a product of our environment and often it may seem impossible to see the other side of the coin.</p><p><span> </span>It's not all pointless. And it will never be pointless, as long as people are being discriminated based on their gender, their skin colour, their sexual orientation or, often, their beliefs. For every human being deserves and is owed the right to exist safely, without prejudice, and has the obligation to use one's voice to speak up for those cannot do it for themselves. And we all have the obligation to our little world. To make it a little brighter. A little bit warmer. A little bit better.</p><p><br /><span></span></p><p><br /><i><span style="font-family: helvetica;">“The child who refuses to travel in the father's harness, this is the symbol of man's most unique capability. "I do not have to be what my father was. I do not have to obey my father's rules or even believe everything he believed. It is my strength as a human that I can make my own choices of what to believe and what not to believe, of what to be and what not to be.”</span> </i><span></span> </p><p>-- Children of Dune, Frank Herbert<br /></p>Winterhttp://www.blogger.com/profile/02418313926587151924noreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-1809668545011575693.post-26412328692101033662020-10-02T11:54:00.001+03:002021-01-02T13:30:18.613+02:00Diary of a Lunatic, pt. 1<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><iframe allowfullscreen="" class="BLOG_video_class" height="268" src="https://www.youtube.com/embed/rVN1B-tUpgs" width="322" youtube-src-id="rVN1B-tUpgs"></iframe></div><p> It's all pointless, isn't it? Even those words, scattered across the white page of this draft, just sounds into the indifferent void. I can't even strictly outline what the feeling resembles - is it hate? Anger? Anguish? I think it falls mostly among the lines of indifference. One big, long, wide plateau of pointlessness. Pointlessness and meaninglessness. What is there to hate or be angry about? Isn't hate, anger, just a byproduct of our established understandings, perception of the world, coming into conflict due to something escaping that pattern and remaining unclassified? Murder, rape, torture, greed, hunger, jealousy, some of the many shades of the human species, nuances mingling into the business of the black and white, turning it all into shades of grey.</p><p> It's all pointless, isn't it? But that's such a wildly opposed belief in this day and age. How dare I say it's all pointless at the peak of human evolution, technological progress and scientific advance? A day and age of freedom, of self-expression, of oneness and unity, of crushing down barriers and walls and extending a hand to the creature, the human being, making them stand tall, as one, for our differences make us stronger. And at this bright peak, the built up culmination of years of struggle, of post-war recovery, of healing the wounds and putting our demons to rest, where trumpets' sound flies high, signifying and underlining our progress, at this bright peak it all seems to crumble to dust. For all the achievements of the human species are wildly subjective and the opinions from around the world differ. Unfortunately, that doesn't quite fit the narrative, it's the 21st century, we've descended from the trees, walked out of the jungles, abandoned our tribal instinct, put the wars aside and built together, trying to find our place amongst the stars.</p><p> It's all pointless, isn't it? Einstein has said, "Technological progress is like an axe in the hands of a pathological criminal", perfect analogy to the stormy past, the bumpy path of humanity's evolution. It's not hard to see how much has been achieved since the last World War, we crushed down walls, we sent humans to other worlds, we've come together to help each other in the darkest hours when nations were hurting, for we all share this beautiful planet and it's our duty to help and protect each other, to stand up for the voiceless and fight injustice. But things are often not as simple as they seem.</p><p> It's all pointless, isn't it? We put so much meaning into life itself, into living, so fearful of its fragility, its impermanence. We've built entire systems, safeguards, beliefs, with the only idea of salvation, of another life after this one, squeezing hard onto our pathetic existence, drinking up all the promises of a Buddhist reincarnation, of becoming one with the Brahma, hoping, praying, at the hour of reckoning, for the mercy of the judge who, like Anubis, would measure one's life against the Ma'at. So full of worship, of adoration, of hope that our existence is worthy of the afterlife, we forget about the life before the afterlife, how fragile and impermanent it is, fleeting, passing, as the inexhaustible flow of time keeps ticking away. Tick, tock, tick, tock.</p><p> It's all pointless, isn't it? The Doomsday Clock's arms keep reaching, trying to get a hold of the final hour, to choke it out and stiff its flame. Tick, tock. It's the 21st century. Mankind's peak. And yet, the Cold War, the one war that never ended, seemed like the best alternative. The final song of the rockets, a blessed liturgy echoing through the night sky, a few seconds of Enlightenment, the beauty of Genesis as the mushrooms grow to the complete and utter dissolvement to atoms, "for dust thou art, and unto dust shalt thou return". That surely sounds like a grim way to look at it.</p><p> It's all pointless, isn't it? Tick, tock. It's the 21st century. Century full of hopes, century of healing, century of looking into the future with the bulwark of lessons learned from the past. Tick, tock. It's the 21st century and a lot of people will disagree. For mankind's progress is nothing more but a farce, the logical outcome of an evolutionary branch, an experiment, a lucky combination of a bunch of DNA that nature somehow managed to stitch up together. Hundreds of thousands of years of moving forward and building up a society, improving the species, securing our foothold as an evolutionary miracle. Hundreds of thousands of years wasted away as we descend into the dystopian, crooked reality.<br /></p><p> It's all pointless, isn't it? Hell's empty and the demons wander the earth. Even Dante's circles wouldn't be enough to keep us all locked up, to gather all the scum that slowly suffocates mankind, to lock it away, the arm of the assailant shutting up the cry of the victim. As much as reason, as a byproduct of conscience, wants us to believe otherwise, our moral compass goes only as far and as long as our ego isn't being questioned. We're the apex predator, the ultimate conqueror of the land and the sea, the being that extended itself to shield its weaknesses and dive into the depth of the big black cosmos, we became the Gods in the mercy of whom we showered. We Were. We Are. We will Be. So proud and independent, Icarus' wings wouldn't be worthy of us. And yet, our moral compass stumbles and stutters as soon as something doesn't match that divine image. Who cares about the whales wandering the blue ocean, the ones who can no longer hear the song because of the sound pollution? Who cares about the ice caps slowly melting away and leaving Earth unprotected to the harmful solar radiation? Who cares about the countless living things, left without a home in the deforestation or the same ones forced to drown in the oil spills? Who cares about the man thrown off a roof simply because he loved another man? Who cares about the woman scolded and whipped for being born the wrong gender? Who cares about the song of death the bombs sing as they devour hospital buildings? Who cares about the dead bodies left in the street, lives taken away in a foreign place, on a foreign street? Who cares about the people locked away in camps, forced against their will simply because they hold a different belief? Who cares about the man whose judge judged him for being born the wrong color?<br /></p><p> It's all pointless, isn't it? The overwhelming hypocrisy, the stone cast by the sinner, the hunger and greed that's grasped the hearts, the anti-intellectualism seething among the echo chambers of society, the festering desire not to be right, but to not be wrong. Homo Sapiens. A species that overcame and led the evolution, but still, just a species nonetheless. A species that made a home in labels, a species that takes pride in the absolute randomness of chance as if that's their greatest achievement. Homo Sapiens. A species that twists and turns all the lessons of the wise, of the elders, a species so corrupted of hatred and so blind of the irony in drawing a border between Us and Them. A species. Just a species, among other species, nothing more but a branch of evolution that will eventually meet its final blossom.</p><p> It's all pointless. Can't be angry. Can't be sad. It's all indifference and apathy for how hard it's become to combat all that ignorance and greed. Heard a joke once: Man goes to doctor. Says he's depressed. Says life seems harsh and cruel. Says he feels all alone in a threatening world where what lies ahead is vague and uncertain. Doctor says, "Treatment is simple. Great clown Pagliacci is in town tonight. Go and see him. That should pick you up." Man bursts into tears. Says, "But doctor...I am Pagliacci.”</p><p><br /></p><p>Link to: <a href="https://winterchillz.blogspot.com/2021/01/diary-of-lunatic-pt-2.html" target="_blank">Diary of a Lunatic, pt. 2</a><br /></p>Winterhttp://www.blogger.com/profile/02418313926587151924noreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-1809668545011575693.post-48574774077304317322020-05-18T01:07:00.000+03:002020-05-18T01:07:01.710+03:00Капки Километри. Мили. Метри. Дистанция. Разстояние. Звезди, ехото на милиони изгаснали слънца. Звук, образ, прекосяващ необятния космическия океан, къпещ нашето съществуване. Дъх, толкова близък, но толкова далеч, покоряващ нищожното ни Аз. Аз, обликът на 8 милиарда свята, толкова еднакви, толкова различни. Толкова ирелевантни, и въпреки това, таящи единствения смисъл във всяка глътка въздух. Милиарди светове, криещи истории и чувства, постоянно еволюиращи, променящи се, обречени никога да не пресекат път един с друг. Всеки един от тях, трепет върху тихата повърхност на времето; трепет, по себе си - вълна, но иначе не повече от блясък, шепот във всепоглъщащия мрак.<br />
Корени обгръщащи вселени, толкова дълбоко, толкова безкрайно вечни. За сравнението са нужни две страни, нима е възможно да бъде направено, ако е известна само едната? И не е ли счупването на една окова, просто примирение пред друга? А, колелото се върти ли, върти. Слънцето изгравя на изток и залязва на запад, монотонния цикъл на вселената, необезпокояван от дребните борби на хората, безсмислените победите, незначимите загуби. 8 милиарда свята правещи просто капка в океана, желание за необузданата сила на урагана, резултат на лекото трепване на крилата на пеперуда.<br />
Не е ли именно това смисълът? 8 милиарда свята съставящи всеки елемент на съществуването, крехък, вечно изменящ се, фрактал. Светове, толкова различни, но толкова еднакви, съставени от всеки дъх, всяка мисъл, всяко чувство, изграждащи не само основата, но и пищната статуя на Аз-ът. На Ние-то. На малкото синьо кълбо, птиците разтварят крила, стъблата пробиват почвата, дъждът умива помръкналото, слънчевите лъчи разрошват пламъците. 8 милиарда свята причиняващи трепет след трепет в безкрайния океан. Трепети - вълни разбиващи се в далечните брегове на времето.Winterhttp://www.blogger.com/profile/02418313926587151924noreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-1809668545011575693.post-80847643713667091472019-10-07T23:17:00.002+03:002019-10-07T23:19:45.685+03:00Искрено и лично, да ебаСтари лица, стар лист хартия, нови личности, стари думи, ново значение. Дали, или? Минаха се годините откакто последно посетих тази забравена страница от мен. Искрено се надявам, че тя е била забравена и от теб, който и да си, където и да си, ако четеш това. Може би се питаш защо, нека ти отговоря - защото тази страница и думите изписани тук не са нищо повече от една глупава измислица, пушек и огледала, фантазия изградена на символизъм под лъжлива претенция за мъдрост. Хахахах. Дързостта, която съм притежавал преди години когато всъщност ме беше грижа да се правя на големия мислител, мъдрец, пикльо на двадесет и нещо готов да изразява мнение, най-често неподготвен, да поучава останалите сред себе си, да претендира, че заема по-висока морална позиция. Ако трябва да съм честен ми става лошо само като се сетя к'во лайно бях.<br />
<br />
Не, че сега не съм, де. Не особено много се е променило. Просто мостовете, които подпалих преди години сега вече са тлеещи останки, а днешният Аз гледа назад през прозореца, сякаш в друг живот, и се пита "Къде сбъркахме?" като тая реклама дето преди 10 години беше популярна по телевизията. 'Ми, лесно е да се види къде сбъркахме, стига да искам да си призная грешките и всички пъти в които ми беше по-лесно да се направя на интересен и да поема по пътя от който никой не печели. Ох, сам за себе си звуча като няк'ва вдовица, която се жалва за живота си. Не, ни най-малко не се опитвам да звуча. Отдавна спрях да се жалвам за живота, който живея, някак се уморих да се опитвам да разправям колко нечестен бил.... Всъщност дори не е това причината, предполагам просто пораснах и осъзнах, че файда от мрънкането няма и малко хора ги боли кура к'во мислиш и в к'во вярваш. В което, разбира се, няма нищо лошо, сила на онези, които не живеят под веригите на чуждите проблеми, а си гледат кефа, твърде кратко ни е времето на тоя свят да мислим за всички и всичко.<br />
<br />
Докато ги изпиша тия глупости си забравих мисълта, как да е. Ако си направил грешката да кликнеш на този линк и да прочетеш тия няколко реда, сигурно се питаш какъв е смисълът изобщо от тоя пост щом ще си дрънкам прази приказки. Смисъл няма. Поне за момента не намирам, иначе бих си признал. Мисля, че е малко като равносметка къде съм бил и къде съм сега, просто себе-съзерцаване ей така за загуба на известно време. Пуснах си един трак на тая мацка Билито дето преди известно време бях попаднал на него и нещо ме удари артистично, пускам го отдолу, ако искаш го слушай.<br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<iframe allowfullscreen="" class="YOUTUBE-iframe-video" data-thumbnail-src="https://i.ytimg.com/vi/Kr0vuvEyrtE/0.jpg" frameborder="0" height="266" src="https://www.youtube.com/embed/Kr0vuvEyrtE?feature=player_embedded" width="320"></iframe> </div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<br /></div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: left;">
<br /></div>
Може би тук е хубаво време да вметна, че ако майка, баща ми или някой от колегите ми четат това, то не, не съм изпушил тотално все още, просто си драскам за кеф! Само уточнявам преди да ме подгонят тея типове от психиатрията.<br />
<br />
Преди известно време ми казаха, че душата ми била умряла 'щото вече не съм обръщал толкова внимание като неща от рода на това да чета или пиша. Помислих си известно време върху това и честно си зададох въпроса дали наистина е така. Отговорът беше не. Душата ми определено не е умряла, нито пък аз (засега (ебавам се, сериозно, не смятам да се самоубивам и това не е прощално писмо (но пък как може да сте сигурни ако всички сте толкова далеч, а, ХАХАХАХ ))). Честно казано, всичките ми постове от миналото винаги са идвали от едно мрачно място в ума ми, място, което болката и тъгата ми наричат дом, няма к'во да се лъжем, всеки изпитва такива емоции, ако никога не се чувстваш тъжен или наранен, то може би тия от психото трябва да подгонят тебе. Да драскам разни глупости тук и да се правя на Пикасо с думи беше един вид механизъм, по който се справях с това нещо, не го заклеймявам, напротив, напълно приемам тази черта на характера си, просто преди години си мислих, че имам много повече мъдрост за споделяне отколкото всъщост беше в действителност. Еби го, живи и здрави, поне не съм убил никого, налЕ? Като мина известно време, осъзнах, че сам се поставях в много от шибаните си настроения, една спирала постоянно пропадаща надолу, която аз храних все повече и повече докато не ме погълне, а аз на свой ред не изплюя поредният блог пост разказващ историята на един изстрадал от превратностните младеж; както обичам да казвам - ДА НЕ ЧУЯ. Но, се радвам, де. Понякога е много трудно да се издърпаш сам от тази бездна, става ти навик да си висиш там, правиш я комфортната си зона и започваш сам да вярваш, че тази бездна е всъщност целият ти живот и няма спасение. Аз имам достатъчно близки хора, семейство, приятели, които са повече братя и сестри отколкото просто приятели, хора, които ме обичат с всичките ми ръбове и проблеми и на които знам, че винаги мога да разчитам да ме измъкнат от която и да е бездна. Мога ли да виня тези, които пропадат в тъмнината на бездната? Не, не мога. В интерес на истината, не мога да виня никой за изборите направени в живота си. Просто ми е странно колко самоунищожаващи можем да бъдем понякога без да имаме идея дори за последствията, които идват по-късно. Направи ми услуга и като се почувстваш понякога победен се запитай дали наистина са толкова глууми нещата, колкото изглеждат. Почти никога не са. Не храни бездната. Или пък я храни, животът си е твой.<br />
<br />
Много обичам да задълбавам във философски теми, няя нищо, след 10 години ще се смея и на тоя пост, живот и здраве. Може би тогава ще пусна друг със същата идея, мисля в преспектива как да съм актуален, а ;) Главната ми идея беше, че душата ми не е изобщо мъртва, напротив, доста жива си е, че и рита, кучката. Просто сам за себе си в един определен момент спрях да храня тези негативни емоции. Като казвам това, разбира се, няям предвид, че съм станал хипи, и това не съм, слава Богу. Просто нямам нужда от този душевен сифон, който винаги е бил блогът ми, щом не храня тия емоции толкова сериозно. Научих се, че не всеки в тоя голям и красив свят се опитва по някакъв начин да ме нарани, спрях да се боря с един измислен враг. Все още имам всичките си крайници, жив съм, здрав съм (засега ХАХАХ), изгубих само няколко зъба, да се еба, ама т'ва си е моя вина, няма за к'во да съм толкова наранен, тъжен, победен или к'вото и да е друго, че да седна и да пиша някви простотии.<br />
<br />
Ще излъжа ако кажа, че не гледам назад и не съжалявам за някои неща. Напротив, съжалявам за много неща. Съжалявам за изгубените приятели, съжалявам за хората, които съм наранил с арогантността си, съжалявам че изгорих толкова мостове, съжалявам че не оценявах моментите прекарани с моите си хора, съжалявам че се ядосвах на близки хора за глупости, особено сега когато тези хора вече не са на тоя свят, съжалявам за безброй неща още от гимназията дори, съжалявам че не бях по-добър когато можех и други трябваха да платят цената за това.<br />
<br />
.............<br />
<br />
.............<br />
<br />
.............<br />
<br />
Как да е, еби го, минало свършено, може би някои неща могат да бъдат променени, това си зависи от мен. Просто в днешно време не оставям това самоунищожително настроение да ми влияе толкова, оценявам през какво съм минал, какво съм видял и какво съм почувствал, особено предвид факта, че наближавам 30те лека-полека.<br />
<br />
Дейба, т'ва всичкото докато го изпиша и научих текста на песента. Трябва да призная, че от друга страна съм горд от себе си за някои неща, които направих през тези всичките. Радвам се, че не ме болеше кура к'во мислят хората като си направих флешовете, когато си направих татусите, когато когато се напивах зад блоковете пред Ботев или в Простор, когато пуших трева до толкова, че не си чувствах крайниците, когато не отидох в университет щото т'ва е нормата, а почнах работа, и к'во ли още не. Абе, кур за системата като цяло, но само до толкова, доколкото не нараняваш някой друг.<br />
<br />
Преди време се чудих от време на време 'що на мен се е паднал такъв живот, ама да ти кажа ако имах 2ри шанс, бих го изживял отново по същия начин.<br />
<br />
Целувки и прегръдки и до следващия път.Winterhttp://www.blogger.com/profile/02418313926587151924noreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-1809668545011575693.post-37807431581471495862015-11-13T20:33:00.003+02:002015-11-13T20:33:55.955+02:00Есен 3 Иванович стъпка поредния фас и го добави към кулата фасове на умрелите надежди и пепелта на изгорените чувства. Следващият такъв се намери между устните му и скоро свистящия звук на прокрадващия се дим зазвуча между зъбите за да се засели дълбоко в дробовете му. Той издиша напук на всичко. Усещате бушуващите си емоции като прясна лава идваща от земните недра, трудно му бе да преглътне обидата нанесена тъй дълбоко като отровна рана в плътта му.<br />
Колко жалки същества са хората, мислеше си той. Даващи всичко, за да спечелят благоразположението ти, представящи се за жертви на дъното на дълбока яма, казвайки, че имат нужда от помощ и се чувстват безпомощни. Тъкмо когато започнеш да им съчувстваш, изведнъж се оказва, че ямата съвсем не е била толкова дълбока. Дълбока е само в празните им и плитки души, разядени от червеите. Помогни им да зърнат слънцето, подай им ръка да се изправят на краката си и след това гледай как си тръгват, забравяйки какво е било направено за тях. И току-виж отново залитнат някъде по пътя и пак търсят рамото ти. Отвратително жалко.<br />
Иванович смяташе, че повечето от проблемите между хората възникват не само от това, че някои хора прекалено много вярваха в помиите, които те самите творяха, а после търсеха избавление от последното, но и от това, че малко от тях имаха възможността да се поставят в обувките на другия. Горко ти, ако например, те обиди шега! Приготви се целия ад да бъде изсипан върху теб, защото, разбираш ли, си се обидил! Откъде накъде ще се обиждаш, кой ти даде правото да го правиш?! А, ти, тъжно вдигаш очи и се питаш къде сбърка. Нима вече нямаш право да имаш свое мнение или да възприемаш нещата по начин, различен от този, по който смятат останалите, че трябва да ги приемеш. За съжаление е така, другарю Иванович, мислеше си, някои хора вземат нещата за даденост и после се чудят какво се е случило когато намерят входната врата отворена, а стаята, където доскоро лежеше единствената им утеха и спасение, празна.<br />
Най-обидно от всичко, може би, беше фактът, че понякога те слагат на пиедестал, само за да отместят светлините от теб. И така, ти стоиш в сянката на прожекторите и гледаш. Сол в раната. В началото е трудно, преглъщаш един-дваж, преместваш поглед върху нещо друго, 'Майната му', казваш си, 'и това ще мине'. И така, отново и отново, втори, трети път. Очите ти вече се откъсват от гледката не заради обидата или дълбоката тъга обзела гърдите ти, а заради достойнството ти, тихо шептящо, че струваш повече от това. Но, дали наистина е така? Струваш ли повече, ако някой може толкова лесно да те принизи докато те гледа в очите и изговаря колко си специален? Да, струваш повече, и може сега да не го осъзнаваш поради цялата планина, която се е изградила върху сърцето ти, но е така, убеждавам те. И когато зимата вече е настъпила, билото на планината е покрито в сняг и лед. Вече не се интересуваш на пиедестал ли си или не, има ли прожектори, или последните са изгорели в пожара на сцената. Обръщаш гръб, вдигаш очи от земята и тръгваш, накъде, не се знае, но поне вървиш, все по-далеч от мястото, което те е унижило по този зверски начин.<br />
Прожекторите отново са заели пустеещия пиедестал, но теб те няма. Плашещата тишина продължава да става все по-звучна и силна. Тръгват след теб, с молитви и извинения те засипват, силно надявайки се, че ще се върнеш. Един път, два пъти. На третия път, дори молитвите не могат да излекуват раната, откъсваш очи и продължаваш напред.<br />
Иванович загаси поредния фас. Жалки, гниещи, долни същества са хората. Все търсят те, когато трудност на пътя им изскочи, а ти жертваш ли, жертваш - време, усилия, чувства, опитваш се да направиш всичко перфектно, в името на нещо по-красиво, по-топло, по-близко и по-здраво. Избутваш трудността и показваш им правия път отново, един път не се спотайваш в сенките когато чуеш отчаяния зов, независимо от това в какво състояние се чувстваш ти самия, но има ли значение това така и така, за теб може би е важно, за други не е, те търсят просто рамото ти, на което да се облегнат, да отдъхнат и отново да тръгнат напред, забравяйки те отзад в сенките. Остави ги да влязат обратно в комфортната си зона и наблюдавай как се променят. Като червеи, кръвопийци, веднъж обратно на крака и на мястото, което познават, вече не са тези самотни, отчаяни същества търсейки помощ и фар в мъглата. Тъжно е колко слаби са сами и изплашени от това да се изправят сами срещу съдбата и да тръгнат срещу поривите на вятъра.<br />
Остави ги да гният, като мъртвия разкъсан труп на убито животно. Нека ги налазят червеите, а плътта им да се разлага под жаркото слънце. Достатъчно далеч си им показал пътя, ако ги е страх да поемат по него, нека гният там, където са.Winterhttp://www.blogger.com/profile/02418313926587151924noreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-1809668545011575693.post-90072139477877584902015-11-02T01:06:00.001+02:002015-11-02T01:06:59.924+02:00Есен 2 Иванович притича под близкия навес, за да се прикрие от бясното небе. Капките се разбиваха на стотици вселени и потъваха в миниатюрните цепки на асфалта, други срещаха застиналите като зверове растения и в един последен банзай се устремяваха срещу стъблата и листата им. Той се подпря на врата зад гърба си и запали последната си цигара. Звукът на изгарящия тютюн изпълни съзнанието му много повече отколкото която и да е цигара би могла да изпълни дробовете му. Разочарование. Поредното. До болка познатото чувство подобно на пламваща искра в гърлото ти, биваща началото на свиреп пожар в гърдите ти. Иванович отлепи цигара от устните си, а застиващата му ръка я спря на сантиметри от лицето му докато димът напускаше новия си дом, за да се върне отново към празнотата на въздуха. Дъждът се сипеше все така монотонно, саможертвата на стотиците капки вода поели пътя на доброволно камикадзе срещу земята сякаш вече не беше толкова безсмислена, всичко наоколо придоби тъмния мокър цвят на сивите облаци.<br />
Иванович сведе поглед към обущата си опитващи се да се скрият от мъстта на яростните небеса. Колко иронично, помисли си, историята се повтаря. Колко пъти човек трябва да извърви пътя на агония изпълваща душата му, отново и отново, преди да научи, че нещата не винаги са такива, каквито изглеждат. Може би, просто нещата не са такива каквито ние се надяваме да бъдат. И въпреки всичко това, той за пореден път го направи - за пореден път измина огнената пътека на покосената надежда, молейки се, поне този път, всичко да се нареди така, както съзнанието му силно желаеше, желание, което той чувстваше като последния допир със сушата, като последния пояс хвърлен на нещастника озовал се в хищното море, като капката вода за жадния, като залъка за гладния. Уви, поясът се оказа примка, водата - отрова, а залъкът - червясала ябълка. "Надежда всяка оставете тук" казват портите на Ада, дали именно в това не се крие дълбоката метафорична ирония? Надеждата умира последна, но не и преди да те изпрати с благо лице до самия вход, а след това да тръшне вратите след теб оставяйки те да гниеш в огньовете адски. В такъв случай, тя определено умира последна, поради простата причина, че част от теб я изпреварва всеки път когато първата се окаже напразна. И когато вече съзнанието ти е преминало през всички възможни състояния от дим до камък, надеждата отваря вратите отново и те кани навън и докато излизаш те пита кога отново ще я поканиш да ти погостува. Ти отвратено й хвърляш един поглед и продължаваш пътя си далеч от това тъмно и страшно място. За едни пътят е по-дълъг, за други е по-кратък. Рано или късно, все я срещаш някъде по пътя, а тя, като стар другар, те поздравява сладко хвърляйки пакостливи погледи обещаващи много. Научи ли си урока, Иванович, време е за поредния тест. Тръгвате ръка за ръка и колкото и непознат да е пътя, накрая успяваш в далечината да разчетеш един до болка познат надпис.<br />
Иванович се опита да поеме поредната доза дим, но с разочарование научи, че цигара му отдавна е угаснала. Изпрати я в близката локва и след това с решителна крачка смаза водното тяло. Небесата, сякаш обидени от неговата арогантност, зашибаха жестоко по лицето му. Съобщението им не достигна до Иванович. Колко по-мъчителен би могъл да бъде светът, ако в гърдите ти демони си устройват пиршество? Брадбъри е казал, че добрите писатели докосват живота често, дали същото би могло да се каже и за философите? Поетите, художниците, хората? Не сме ли всички писатели дълбоко в себе си, пишейки епопеи за терзанията си, хокайки демоните си днес, и самите себе си утре? Едни пишат с мастило, други с кръв, трети с чувства. Строфи, разкази, романи. Стени от текст, спомени и чувства, пренаписвани или задраскани в изблик на ярост примесена с отчаяние, но никога забравяни, теглещи своите сенки над нас, напомняйки за своето съществуване.<br />
Дъждът падаше все така безмилостно, а тътените надаваха вой деклариращи своята мощ. Иванович вървеше придружен от своята стара приятелка. Самотата. Поне тя не обличаше бляскавите одежди на надеждата и не му обещаваше нищо, тя просто беше там когато той имаше нужда от нея. Ако можеше поне за малко да има кой да чуе думите му, друг, не отново самотата.Winterhttp://www.blogger.com/profile/02418313926587151924noreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-1809668545011575693.post-36302732195834685322015-11-01T20:17:00.001+02:002015-11-02T01:07:34.749+02:00Есен Есен. Този сезон, който преобразява студа и го пречупва през призмата на есенната дъга разпростряла се по улици и градинки. Иванович вървеше с ръце в джобовете, поглед забит в обувките му, които подритваха оранжево-жълтия килим и тук-там някой паднал кестен, а след това от близо следеше траекторията, по която последният танцуваше. Шумът на тази мека постеля бе толкова далечен от реалното, като шепот от някоя друга вселена опитващ се да те убеди, че реалното не е нищо друго освен този звук на листата прекършващи тяло под тежестта на стъпалата ни. Колко вярно беше това всъщност? В интерес на истината, доста. Защо пък тази кратка медитация върху цветната постеля трябваше да е далеч от реалността? Защо вместо това всички забързани, сиви, начумерени в собствения си ад хора не можеше да бъдат определени като далечни от реалността? Иванович смяташе, че всъщност последното е верният отговор. Именно всички тези сенки придвижващи се наоколо, с движения наподобяващи танц, не, извинете, наподобяващи цял спектакъл предвид, и базирано на, самата бройка, те бяха тези далеч от всичко реално. Като сомнамбули, всеки гонещ своя сън. Листата, о, листата бяха напълно реални по всеки закон на физиката и биологията. Дойде ли есента, широколистните дървета губеха листата си и те падаха, падат, поради простата причина, че на Земята ни съществува гравитация, която ги привлича. Сомнамбулите, обаче, доста често противоречаха на всички закони, особено този на логиката. Колко често Иванович беше срещал хора погълнати в своя блян, жертващи всичко най-скъпо за да го достигнат и да опазят всички богове ако току-виж блянът им се окаже ... просто сън, тогава сякаш портите на Ада се отварят в битието. Виждате ли, хората обожават сами да си създават бури и след това да се оплакват, че са се намокрили. Листата, от друга страна, те не искаха да ги преследваш, нито пък да пренасяш жертви в тяхно име, те просто бяха там - дали би искал да ги потърсиш, или не, това право зависеше от самият теб. Иванович не ги търсеше, нито пък те него. Просто потокът на времето ги бе влял в един свят където те съществуваха заедно като отделни единици и, очевидно, единиците нямаха нищо против една друга. Скоро единият организъм щеше да поеме по своя поток и завинаги да се откъсне от другия, дали това щеше да е Иванович, или листата, никой не можеше да каже. Това, което беше важно на момента е, че тези два потока се бяха слели и бяха заедно, тук и сега.<br />
Иванович се отърси от мислите за хората и се загледа в поредната лавина от листа тръгнала надолу. Осъзна, че напоследък често е бил сляп за заобикалящата го красота и се запита дали и той не е тръгнал към някой оазис, който може да се окаже, че е мираж. Имаше ли значение, сега лавината бе тук, и той бе тук, и те споделяха този момент във вечността заедно. Листата легнаха заедно сред своите братя и заспаха мирен сън. Иванович се наведе и все едно от тях и го огледа в детайл. Виждаше потоци, всеки отделящ се от друг и поел в своя собствена насока. Пусна листото да се върне там, където принадлежеше и продължи, осъзнал, че всъщност той вижда това, което иска да види, а не това, което е там да се види. Но, той не беше там, за да съзерцава, той бе там, за да слуша. Той бе там, за да чуе. Търсеше песента, която ухото му бе привикнало да чува. Този сладък звук, низ от думи навързани като ноти в произведение на Шостакович, но - не. Шостакович не е достатъчно нежен, за да опише мелодията, която Иванович търсеше, може би Пахелбел беше по-точното сравнение. О, да, Канонът на Пахелбел описваше прекрасно чувството, което Иванович изпитваше всеки един път, в който мелодията й достигаше до него. Слушайки я, той се чувстваше като Тото преглеждащ лентата с красивата му Елена. Можеше и сега да се върне и да преслуша нотите, които Тя вече беше композирала, и едва ли щеше да му е вторият или третият път. Ни най-малко дори, той ги преслушваше отново и отново, чакайки този нов ред от ноти, следващият акт в балетния й танц, крадеше по малко време за себе си и тайно отваряше тази красива симфония, надявайки се, че новото действие е започнало, уви ... все още антракт. С дълбока въздишка поглеждаше отново началото на страница и започваше да чете, но вместо букви, той виждаше песен, а тя се лееше ли, лееше, и така до новия акт, чието начало оставаше безизвестно.<br />
Иванович се огледа, тъмните облаци се скупчваха по небосвода и далечният тътен прекъсна танца на листата. Може би не днес, може би не тази вечер, но песента й щеше да го стигне. Той бе сигурен.<br />
<br />
<a href="http://winterchillz.blogspot.bg/2015/11/2.html" target="_blank">Продължение: Есен 2</a>Winterhttp://www.blogger.com/profile/02418313926587151924noreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-1809668545011575693.post-52632166394798731752015-06-18T01:28:00.000+03:002015-06-18T01:30:40.107+03:00Дъжд 2 Гледах как калта се разтича по пръстите ми. Заровил ръце дълбоко в земята, отчаяно опитвайки се да я почувствам. Залепих лице в мътната локва и отърках главата си в мръсотията. Калната течност запуши ушите ми, примеси се с устните ми, нахлу в устата ми и се разпръсна по венците ми. Усещах как гърлото ми се пълни с нечистотията направила тялото ми свой дом. Издишах и гледах как десетките балончета въздух надигаха тяло борейки се срещу смрадта. Преглътнах и се отдадох на горчивия и натрапчив вкус изпълващ организма ми. Силната спазма на тялото ми ме накара да се изправя на колене. Повърнах. И отново. Нова спазма и още сокове напускащи тялото ми. Калта се върна при праведния си собственик, отнела и парченце от мен. Немощен, изгубих сила и се стоварих с локвата. Пръст при пръстта, пепел при пепелта, прах при прахта.<br />
<div>
Воля. Щастие. Любов. Вяра. Надежда. Нещата, които ни правят хора. Пламък. Разпалван и угасяван, подхранен и тормозен. Душа. Съзнание. Нашата крепост, нашият дом. Граден, разрушаван, граден наново, покосяван от страдания, страхове, несигурност. А, ние градим. Умерено и преценено, с грижа, отглеждаме себе си като крехки стъбла срещащи мрачните северни облаци. Ще вали. Укрепнал ли си достатъчно, че да издържиш бурята? Вали ден. Вали два. Вали ли, вали, сякаш безспирно. Потоп. А, ти, ти се бориш, за глътка въздух, за един последен поглед към отдавна забравеното слънце. И когато бурните вълни започнат да заливат последния ти напън с ръка изправена към небесата, нещо хваща пръстите ти. Вкопчи се, бори се, целият ти живот виси на косъма на вечността. Издръж и последната хищна вълна търсеща да унищожи теб, усети яростта надигаща се в гърдите ти, почувствай водата пълнеща дробовете ти, опитваща се да сломи последния пламък на съзнанието ти. Разкъсай себе си и хвани дланта. Нападай като безумен звяр, искай цялата ръка и не се примирявай за нищо по-малко. Улови я и почувствай безтегловността. Тънката граница между живота и смъртта, там където вечният поток на времето е замръзнал дълбоко, чак в дебрите си. Какво има значение? А, смисъл? В това кътче на духа, няма минало, няма и бъдеще; тук крепостта ти е перо, а пороят капка разлята върху пустиня. Сега разбираш важността на постиженията си - нищожни. Усещаш смразяващата пустота в ума си. Какво би могло да ни определи ако сме ограбени от нещата, които сме постигнали? Мисли за миналото като безсилна сянка, опитваща се да грабне вниманието ти единствено следвайки те. Докато всяка мисъл напуска ума ти с поредното издишване, сянката може само да чака и да те следва. Тихомълком, но винаги гледаща с кръвожадни очи. Сянката е всичко друго, но и съчувствена. Тя е звяр, готов да те одере жив, да извади очите ти с нокти и да ги напъха под езика ти, да те накара да вкусиш собствената ти плът и кръв, да се впие в теб и да разчекне сърцето ти, само за да го надроби на късчета малко по-късно. Звярът е безсилен докато неговите очи не срещнат твоите. Твоите, никога не трябва да срещат неговите. Той ще те следва, със сигурност, винаги няколко крачки зад рамото ти, следящ всяко твое действие и решение, очакващ удобен момент да атакува и плячкоса. Какво би направил ти, ако не действаш под сянката?</div>
<div>
Отворих очи. Чувствах пулса в главата си, но и нещо по-силно вътре в мен. Гърдите ми горяха. Поставих длани върху земята и я избутах с всичка сила. Петите ми почувстваха твърда почва под себе си, а дъждът отми петната от лицето ми. Локвата изглеждаше толкова незначително малка под краката ми. Разгледах лицето си в десетките малки вълни опитващи се да заличат образа. Как нещо толкова незначително може да ни се стори толкова голямо, запитах се. Сега вече знаех - всичко ни действа така, както ние го оставим да ни подейства. Запалих цигара и оставих крехкия дим да се издигне към черните облаци в знак на непокорство. Пръст при пръстта, пепел при пепелта, прах при прахта; но аз не съм нито едно от тези. Аз съм Човек.<br />
<br />
<div style="text-align: right;">
<i><b>Michael McCann - Icarus</b></i></div>
</div>
Winterhttp://www.blogger.com/profile/02418313926587151924noreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-1809668545011575693.post-2734433063772052572015-06-10T00:05:00.000+03:002015-06-10T00:06:26.337+03:00Дъжд Затворих очи. Усещах капките дъжд падащи върху клепачите ми. Стотици, студени като игли, разбиваха телата си в плътта ми. Оформящи дълбоки реки, сливащи се една в друга, рисуващи устиета по бузите ми, набиращи сила течащи по гърлото ми, само за да завършат слепи в горещите пустини на гърдите ми. Някъде там, дълбоко, биеше, по-силно и от тайко, сърце. Сърце, изпълнено с гняв, с тъга, с безпомощност, нямо, а едновременно с това крещейки, раздирайки слуха ми на стотици различни мисли. Мисли, вселени, всяка пъстра и жива, всяка движеща се и търсеща да погълне по-малките от себе си, хаотични, каращи умът ми да моли в отчаяние. Ум, разтърсван от парадоксалното съществуване, от хилядите имплозии на разума, срутващи се под собствената си тежест и абсурд, каращ всеки мускул по лицето ми да се гърчи в болезнени конвулсии. Лице, срещащо разярения лик на природата, последната дестинация на смразяващия дъжд, порой, потоп, целящ да заличи Битието.<br />
Разтворих устните си и усетих чистотата на капките дъжд. Толкова студена, непокварена, далеч от интригите и раздорите разкъсващи дебрите на този свят.Усетих примеса на кръвта, осъзнах мимолетността на Нирвана, почувствах всички Буди и Пророци, Конници и вестители, проповедници и монаси.<br />
Сведох очи от сивата нищета наречена небе. Издишах и усетих стичаща се вода по ноздрите си. Не можах да сдържа сълзите си, а колената ми срещнаха калта. Там долу, длани покриха лицето ми, а аз плачех ли, плачех. Какво повече сме хората от деца, криещи се зад думи и фалшиви образи? Дълбоко вътре в нас все още сме това, което сме били под крилото на майките си - невинни, неопетнени. Борещи се за трона в кулата на морала, със зъби и нокти бранещи името Добро. Звезди, Галактически прах, събиращ се и притеглящ към себе си още и още. Така и ние градим себе си, но докато Вселената не знае що е то поквара, то ние сме научили това изкуство до съвършенство. Прахът се събира ли, събира. Става повече и повече, растем, поглъщайки това, което ни поднасят. Приемаме го, полагаме го в себе си и го разглеждаме - досущ като деца виждащи нов предмет за първи път. Сменяме ъгъла и се опитваме да го приспособим към себе си. Кажем ли си "Става", прибавяме го към купчината прах, ако ли не - просто изхвърляме максимална част от него, прилежно опитвайки се да скрием, че някога сме имали нещо общо с нещото. Събира ли се прах, събира. Повече и повече. Собствените ни мисли започват да се сблъскват, ражда се парадоксът. Прахът вече е твърд, неподвижен. Вече не работи за нас, не привлича още и още, вече работи срещу себе си. Работи срещу нас. Започва процес на самоунищожаване. Личността ни влиза в конфликт със себе си, а ние сме просто неми зрители на шоуто. Конфликтът се разраства и засяга всяка точка от съзнанието ни, призмата ни е повредена, счупена под натиска на напрежението и освобождаващата се енергия. Какво е добро и какво е лошо, ако нямаш база за сравнение? Кой би могъл да каже, да различи черното от бялото в черния вакуум?<br />
Супер Нова. Звездата ни е твърде тежка, за да бъде полезна сама за себе си. Висша форма на самоунищожението. Абсолютна емоционална анихилация на съзнанието, отключеният портал на Бездната вътре в нас, поглъщаща безспир. Ентропия от чувства и мисли, същността на личността губеща се сама в себе си. Имплозия. Последвана от тишина.<br />
Бихме ли могли да посеем светлината там, където някога е сияла, или Бездната би била твърде дълбока?<br />
<br />
<h4 style="text-align: right;">
<i>Michael McCann - Icarus</i></h4>
Winterhttp://www.blogger.com/profile/02418313926587151924noreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-1809668545011575693.post-24998632165198843272015-02-17T23:33:00.001+02:002015-03-09T12:29:35.053+02:00Спомени<i>На Боряна Баева</i><br />
<i>За това, че ме подкрепяше,</i><br />
<i>но още повече за това, че имам удоволствието да познавам Личност като нея.</i><br />
<i>Благодаря.</i><br />
<br />
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="http://2.bp.blogspot.com/-Ccyh6Adawyw/VOO06VL0xCI/AAAAAAAAAZk/xmIiJyt2wEY/s1600/Dark-Night-with-Moon-Light-Wallpaper-HD-137-1412.jpg" imageanchor="1" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="http://2.bp.blogspot.com/-Ccyh6Adawyw/VOO06VL0xCI/AAAAAAAAAZk/xmIiJyt2wEY/s1600/Dark-Night-with-Moon-Light-Wallpaper-HD-137-1412.jpg" height="212" width="320" /></a></div>
Беше тъмно. В спокойствието на сумрака, беглите лъчи светлина обагряха призрачни сенки по старите стени. Дори прахът по пода бе потънал в дълбок сън, необеспокояван от потрепващия въздух. Рисунките по стената играеха в тъмно оранжеви, примесени в пурпурния цвят на тапета, търсещи утеха в червеното, което бавно залязваше в всепоглъщащото черно.<br />
Иванович пристъпи напред и нежно смаза хилядите прашинки застинали в своя свят. Старата къща не закъсня с отговора си и тежките дъски изохкаха под тежестта му. Той се заслуша. Чуваше как притъпеният стон на столетницата бавно се отмести назад, влезе в костите й и се разнесе из структурата чак до основите. Поел глътка въздух той все още усещаше миризмата на замръзналото време. Слоят въздух се отдръпна. Той беше чуждо тяло, посмял да наруши идилията на момент спрял във вечността.<br />
Издиша и усети как дъхът му сякаш бе поет обратно от къщата, тя се опитваше да запази цялостта си, борейки се срещу това чуждо тяло. Тишината не се забави и набързо започна да смазва тъпънчетата му. Тихо. Тишина. Като сцена от война в решителен момент. Иванович беше самотния генерал, а къщата - къщата имаше всичко на своя страна. Войната беше спряла за момент, моментът в който всички слагаха под въпрос всичко. Никой не поемаше следващия ход, момент обречен да бъде погълнат от бездната на забравата. Той затвори очи и замръзналите сенки по стената побързаха да се скрият. Ароматът беше същият, пространството също, нощта бе положила ръка над земята и нежно галеше тялото й по същия начин, той самият бе там, картината съдържаше съставните си части, но въпреки това всичко и нищо не беше същото.<br />
Иванович чувстваше, че отново всичко е така, както беше. Времето дори бе същото, той бе сигурен, че това бе времето когато целият механизъм работеше и всяка съставна част се движеше по своему, но и с останалите, по отделно, но и заедно. Иванович беше прав, но бе и в грешка. Цялата картина бе там, но духът й отсъстваше. Всичко бе продължило да се движи, а той не. Времето следваше своя поток, а той бе открил малък бряг, бряг, на който си мислише, че ще може да запази всичко така, както е. Така, както беше. Но бързият ручей на времето го отмина и остави брега зад себе си, това, което Иванович беше запазил не бе нищо повече освен спомени, спомени от време, което бе забравило брега, бе забравило и него. Спомени от неща, които с умиление поглеждаха към влажните му очи, очи търсещи и останала надежда някъде там, скрита измежду големите зъбци на механизма, който никога не спираше и все бързаше ли, бързаше.<br />
Трудно му бе да съзре разликата. Всичко изглеждаше толкова еднакво. Колко ли измина откакто спря на този бряг надявайки се да спаси и последното, в което би могъл да се сгуши и да почувства сигурността. Сякаш от тогава, нощта не е свършвала, а денят не е идвал. Сякаш безкрайното настояще бе възседнало потокът на времето и му бе заповядало да замръзе. Уви, нощите бяха отминали безмилостно и нямаше да се върнат, а денят все още толкова бе толкова далеч, с нищо не обещаващ, че ще дойде. Този момент. Този момент.<br />
Нощта беше същата, тиха, спокойна и студена, все така галеща земята с майчината си ласка. Къщата беше същата, стара, безопасна и приветлива, все така внимаваща със своята прегръдка. Дори въздухът беше същият, лек, изпълнен със свеж аромат и така стоплящ, все така грижлив. Иванович също беше същият, крехък, несигурен и уплашен, все така търсещ с насълзени очи. Единствено времето бе друго. А спомените, спомените все същи, все така избягали оковите на времето, толкова близки ... толкова далеч.Winterhttp://www.blogger.com/profile/02418313926587151924noreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-1809668545011575693.post-55574223736388102732015-02-09T17:35:00.003+02:002015-02-09T17:35:55.860+02:00От архива: Иванович<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<br /></div>
<b><i>Оригинална дата на публикуване: Неизвестна</i></b><br />
<br />
<div class="MsoNormal">
С напредването на времето, небето се изчисти и слънцето
прокара няколко лъча през тъмните облаци. Иванович надигна глава от
възглавницата, поради дразнещото го количество светлина в стаята. Очевидно,
дори дебелите завеси вече не можеха да скрият нахлуващата енергия на зимното
слънце. След известно колебание между това дали да стане, за да види колко
време е прекарал под завивките или да продължи идилията си, Иванович се изправи
и се насочи към плътните пердета скриващи света от него. Разтварянето им откри
един абсолютно нов и красив свят пред очите му - слънцето, дори и вече
преминаващо към залез, обагряше покривите на сградите отсреща него му.</div>
<div class="MsoNormal">
Видяло се е то -
помисли си той. Набързо облече дрехите захвърлени на стола до леглото и се
насочи навън. След като излезе, се увери, че малкото слънчева светлина, с която
природата бе дарила града днес, беше разчупила зимния студ, който сякаш си
устройваше пир през последната седмица. Иванович се насочи към най-близката
кафе машина и се запаси с така жадуваното след сън кафе. Това щеше определено
да помогне да се впише в размазана картина на заобикалящото го общество. Не му
стигаше фактът, че по принцип не си падаше особено много по шумните тълпи и
хората като цяло, а и след сън допълнително се чувстваше като озлобено чудовище
бродещо улиците.</div>
<div class="MsoNormal">
Нямаше крайна цел,
просто се беше запътил по улиците. Може би, някъде дълбоко в себе си чувстваше,
че и на него му е липсвала мекотата на слънцето. Дъждовните облаци и ледените
ветрове се бяха превърнали в постоянен фон на града, така че слънцето днес беше
като безплатен подарък, който той не възнамеряваше да подмине. Свежият въздух
край реката, заедно с гледката на красивите лебеди го ободри. Вече не се
чувстваше толкова враждебно настроен към всичко около себе си. По-скоро апатично.
Ни най-малко не се интересуваше от малките разговори на хората, които чакаха
трамвая, от нацупените физиономии на типовете облечени в тесни дънки и носещи
огромни бейзболни шапки, които по-скоро приличаха на чучела, отколкото на хора
или от малките деца, които сякаш бяха свързани с някакъв Вселенски поток на
енергия и безспирно пърхаха около него, заинтересувани от заобикалящия ги свят.</div>
<div class="MsoNormal">
<o:p></o:p></div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="http://1.bp.blogspot.com/-3PbxgSi3VwM/VNjTS3xmXOI/AAAAAAAAAWE/sztNHzCkKNg/s1600/1.jpg" imageanchor="1" style="clear: right; float: right; margin-bottom: 1em; margin-left: 1em;"><img border="0" src="http://1.bp.blogspot.com/-3PbxgSi3VwM/VNjTS3xmXOI/AAAAAAAAAWE/sztNHzCkKNg/s1600/1.jpg" height="240" width="400" /></a></div>
<div class="MsoNormal">
Една двойка го
помоли за снимка докато той пушеше цигарата си край брега. Опита се да бъде
приветвил и любезен, но май не му се получи особено много - двойката си тръгна
гледайки го все едно е бездомник. И това не го интересуваше. Хвърли фаса в
най-близкото кошче и продължи надолу по улицата. Можеше и да не търпи човешката
раса като цяло, но не обичаше да вижда мръсотията оставаща след нея по улиците.
Сигурно точно и поради това не можеше да я търпи. Докато вървеше, наблюдаваше
хората, които го подминават. Едни бяха излезнали да потичат, други разкарваха
домашния си любимец, трети се любуваха на залязващото слънце, което
безотговорно цапаше с различни цветове по сградите наоколо. Иванович не можеше
да отрече, че именно Слънцето е най-добрият художник от всички. Реката
изглеждаше магически прекрасна благодарение на примесените цветове на светлия
залез. Той вдигна поглед нагоре и се загледа в самолетите прелитащи високо над
града, всеки насочил се на някъде, всеки оставящ искряща диря по небето. Усети
някак странна връзка със самолетите. Връзката беше по-скоро с пътниците на
самолетите. Те всички отиваха някъде. Те всички се бяха отправили по своя път.
Едни пътуваха обратно към семействата си, други към приятели, трети
най-вероятно се притесняваха за важна бизнес среща, която им предстои, а
четвърти може би се взираха в малкия град под тях. Дали и те си мислиха същото?
Дали те чувстваха същото?</div>
<div class="MsoNormal">
<a href="http://1.bp.blogspot.com/-dThK6RN32oc/VNjTeP0ri5I/AAAAAAAAAWM/PDKp3rlxEJA/s1600/2.jpg" imageanchor="1" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em; text-align: center;"><img border="0" src="http://1.bp.blogspot.com/-dThK6RN32oc/VNjTeP0ri5I/AAAAAAAAAWM/PDKp3rlxEJA/s1600/2.jpg" height="240" width="400" /></a> Тази мисъл го
преследваше през целия път до алеята край езерото. Там, той спря за да погледа
лебедите. Намираше ги за прекрасни създания на природата и им се възхищаваше за
изяществото, което притежаваха. Погледа ги известно време, след това се настани
на едната от пейките с изглед към тях. От там, той продължи да се взира в тях.
Едни чистеха и оправяха перата си, други плуваха край по-малките птици и
разглеждаха минувачите с интерес, а може би и с любопитството дали някой от тях
не им носи храна. Слънцето вече се беше скрило зад планините на Запад. Облаците
бяха като размазана бяла боя по цветно платно. Минувачите продължаваха пътя си,
едни сами, други по двойки, трети бяха родители и се забавляваха с децата си.
Малко дете мина близо до Иванович и се спря. Разгледа го любопитно, а той
съвсем несъзнателно му се усмихна и му махна. Детето продължаваше да гледа все
така с интерес, а баща му поздрави Иванович с усмивка. Мисълта все така
продължаваше да преследва Иванович и да запълва съзнанието му, докато накрая
той не стигна до фундаменталната ѝ истина - животът му беше предназначен да
служи точно на това човечество, което той избягваше толкова дълго време. Не да
подражава на него, не да му се подчинява, а да му служи. Абсолютно безрезервно.
До последния си дъх. От начало до край.</div>
<div class="MsoNormal">
<o:p></o:p></div>
<div class="MsoNormal">
Иванович
продължаваше да наблюдава лебедите. Истината, до която беше достигнал му даде
покой. Защото беше Истината. Беше истинската Истина. Беше истината, която беше
търсил през цялото си съществуване до този момент. Беше истината, която бе
застанала пред него точно в този момент. Точно на тази алея. Точно на това
място край езерото. Точно по времето на този красив залез. Точно когато малкото
дете спря пред него и погледна през него като през отворена врата водеща към
дълъг коридор. То съзря края на коридора. То озари коридора на Иванович със
светлина. То изпълни съзнанието му с Истината. То му дари Истината. Иванович бе
натоварен със задачата да служи на всички хора, които го заобикаляха. Да заличи
собственото си лице, да се слее с обществото, да му помага, да го поддържа, да
го напътства. Да бъде част от него и въпреки това отделен. Да бъде цялото и
единицата. Да бъде себе си чрез другите и другите чрез себе си. Да живее за
хората. Да умре за тях.<o:p></o:p></div>
<div class="MsoNormal">
<br /></div>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;">
<a href="http://4.bp.blogspot.com/-430dUHTvlDo/VNjTtDflWWI/AAAAAAAAAWU/77VgwyR6DTw/s1600/3.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="http://4.bp.blogspot.com/-430dUHTvlDo/VNjTtDflWWI/AAAAAAAAAWU/77VgwyR6DTw/s1600/3.jpg" height="237" width="400" /></a></div>
Winterhttp://www.blogger.com/profile/02418313926587151924noreply@blogger.comtag:blogger.com,1999:blog-1809668545011575693.post-29007391238981042022014-07-13T01:39:00.000+03:002014-07-13T01:39:02.135+03:00ЛунаЛуна.<br />
Или по-скоро пълнолуние.<br />
Звукът от запалката ми отекна из заспалите градинки, блокове и входове. Тънката снага на дима се очерта под меките лъчи на луната сякаш като водопад от мрамор издигащ се към небето.<br />
Има нещо красиво в съзерцаването и нещо особено красиво в това да съзерцаваш пълнолунието. Чувството на спокойствието е твърде примамлива покана, която да откажеш.<br />
Стоя под пълната луна и не откъсвам очи от нея докато цигарения дим изпълва и напуска дробовете ми заедно с последните мисли, които вихрееха из ума ми.<br />
Чувстваш се откъснат от света. Сякаш застанал над бездната на вечността и дълбоко взирайки се в мрака осветляван от една единствена светлинка на стотици хиляди километри от теб.<br />
Но какво е времето и какво е пространството за вечността? Докато фалшивото явление, което ние самите сме нарекли време продължава да отмерва неуморно фалшивите си секунди и минути, докато някъде по света едни се радват, други скърбят, трети извършват грехове, четвърти са твърде заети в измисленото си ежедневие, на мен е отдадена възможността да се насладя на може би безкрайният момент.<br />
Улицата е безмълвна. И кварталът е такъв. Реката е тиха, градът е заспал под дълбокото наметало на мрака. А, Луната, все така вечна както и преди да дойда на този свят, и след като си отида, продължава ласкаво да гали с лъчи тишината под нея. Част от вечността дарен на простосмъртните, миг, чието значение лежи извън разбиране и смисъл.<br />
Светлина насред тъмната постеля.<br />
Пълнолуние над кротката земя.Winterhttp://www.blogger.com/profile/02418313926587151924noreply@blogger.com