Май, вечер, хладта все още протича през въздуха. Тридесетият месец май в живота ми. Колко още ли остават? Вечер, затворил очи и заровил глава във възглавницата се опитвам да намеря сън. Сънят, братовчед на смъртта; аперитив, дегустация, хапка от вечността, от празнотата, от безкрайната тишина.
Умът ми препуска към миналото, разсича го и го оставя под микроскопа на съзнанието. Спомен за фотоалбум. Фотоалбумът на детските ми години. Снимка. Аз самият на нея, в скута и ръцете на баба ми и дядо ми. Колко ли години са минали от тогава? Двадесет и пет? Двадесет и осем? Трудно ми е да преценя на каква възраст би било детето на снимката. Нима това съм аз самият? Двадесет и осем години по-късно, на хиляди километри от мястото на снимката, моят ум попива мрака на нощта в този спомен. Лицата на хора отдавна напуснали този свят, останали завинаги заложници в съзнанието на тези, които носят спомените за тях. Едно време застинало в дюните на пясъчния часовник.
Композицията се пренарежда и страниците на времето биват прелиствани отново. Първи, втори, трети клас, гимназия, завършване, балове. Безгрижни лета потънали в меланхолията на приятелския смях и горещите слънчеви лъчи. В тишината на хладната майска нощ аз копнея отново да бъда под големите листа на кестена в градината. Под жаркото слънце, всеки миг беше вечност принадлежаща изцяло на нас, а, сега изглежда, тази вечност трая не повече от миг. И все пак, не това тежи на плещите ми тази нощ, а истината, че нищо, никога, не ще се върне към формата на онзи крехък миг, оставил своя негатив в моята памет.
Съзерцавайки миналото, сякаш гледайки отминаващи влакове, усещам необвързаността си с него. Нима това хлапе съм аз, а не някой друг живеещ собствения си живот, градящ своята си история? Божичко, наистина ли този неумолим ход на времето не се е засилил в последно време? Къде изтекоха годините? Нима тази безкрайност, която си мислих, че притежавам, не е било нищо повече от самозаблуда? Нима и моята кожа ще се набръчка? Нима и моята мисъл ще се забави? Като сателит във Втора космическа скорост, бавно приближаващ се към своята собствена безкрайност, нима и всичко, което познавам бавно ще се превърне в прах, за чието същестуване само аз бих могъл да свидетелствам?
Странно е, поставено на сцената на времето, моето кратко съществуване. Главният герой в собствената си история, обречен рано или късно да остане просто ехо в главата на хората и така докато последният човек знаещ името ми не престане да съществува. Сега разбирам как ще се чувстват децата и внуците ни като слушат истории от нашето детство, от нашия живот, истории за нашите близки, техните вече далечни роднини; сега разбирам как ще се опитат да съставят образ от меланхолията, попила дълбоко в думите ни описващи едно безвъзвратно изгубено време. Сега разбирам как никога тези образи не ще се доближат до истината, която знам, която съм преживял. Истината, през която моят собствен, малък сателит е прелетял, толкова важна и грандиозна за самия мен, а всъщност толкова незначителна на фона на вечния кръговрат. Моят малък сателит, обречен да следва вечно отдалечаваща се орбита.
Тридесетият месец май от живота ми. Колко ли още ми остават? Колко ли още ти остават?
