Километри. Мили. Метри. Дистанция. Разстояние. Звезди, ехото на милиони изгаснали слънца. Звук, образ, прекосяващ необятния космическия океан, къпещ нашето съществуване. Дъх, толкова близък, но толкова далеч, покоряващ нищожното ни Аз. Аз, обликът на 8 милиарда свята, толкова еднакви, толкова различни. Толкова ирелевантни, и въпреки това, таящи единствения смисъл във всяка глътка въздух. Милиарди светове, криещи истории и чувства, постоянно еволюиращи, променящи се, обречени никога да не пресекат път един с друг. Всеки един от тях, трепет върху тихата повърхност на времето; трепет, по себе си - вълна, но иначе не повече от блясък, шепот във всепоглъщащия мрак.
Корени обгръщащи вселени, толкова дълбоко, толкова безкрайно вечни. За сравнението са нужни две страни, нима е възможно да бъде направено, ако е известна само едната? И не е ли счупването на една окова, просто примирение пред друга? А, колелото се върти ли, върти. Слънцето изгравя на изток и залязва на запад, монотонния цикъл на вселената, необезпокояван от дребните борби на хората, безсмислените победите, незначимите загуби. 8 милиарда свята правещи просто капка в океана, желание за необузданата сила на урагана, резултат на лекото трепване на крилата на пеперуда.
Не е ли именно това смисълът? 8 милиарда свята съставящи всеки елемент на съществуването, крехък, вечно изменящ се, фрактал. Светове, толкова различни, но толкова еднакви, съставени от всеки дъх, всяка мисъл, всяко чувство, изграждащи не само основата, но и пищната статуя на Аз-ът. На Ние-то. На малкото синьо кълбо, птиците разтварят крила, стъблата пробиват почвата, дъждът умива помръкналото, слънчевите лъчи разрошват пламъците. 8 милиарда свята причиняващи трепет след трепет в безкрайния океан. Трепети - вълни разбиващи се в далечните брегове на времето.
