Сателити

 

   Май, вечер, хладта все още протича през въздуха. Тридесетият месец май в живота ми. Колко още ли остават? Вечер, затворил очи и заровил глава във възглавницата се опитвам да намеря сън. Сънят, братовчед на смъртта; аперитив, дегустация, хапка от вечността, от празнотата, от безкрайната тишина.

   Умът ми препуска към миналото, разсича го и го оставя под микроскопа на съзнанието. Спомен за фотоалбум. Фотоалбумът на детските ми години. Снимка. Аз самият на нея, в скута и ръцете на баба ми и дядо ми. Колко ли години са минали от тогава? Двадесет и пет? Двадесет и осем? Трудно ми е да преценя на каква възраст би било детето на снимката. Нима това съм аз самият? Двадесет и осем години по-късно, на хиляди километри от мястото на снимката, моят ум попива мрака на нощта в този спомен. Лицата на хора отдавна напуснали този свят, останали завинаги заложници в съзнанието на тези, които носят спомените за тях. Едно време застинало в дюните на пясъчния часовник.

   Композицията се пренарежда и страниците на времето биват прелиствани отново. Първи, втори, трети клас, гимназия, завършване, балове. Безгрижни лета потънали в меланхолията на приятелския смях и горещите слънчеви лъчи. В тишината на хладната майска нощ аз копнея отново да бъда под големите листа на кестена в градината. Под жаркото слънце, всеки миг беше вечност принадлежаща изцяло на нас, а, сега изглежда, тази вечност трая не повече от миг. И все пак, не това тежи на плещите ми тази нощ, а истината, че нищо, никога, не ще се върне към формата на онзи крехък миг, оставил своя негатив в моята памет.

   Съзерцавайки миналото, сякаш гледайки отминаващи влакове, усещам необвързаността си с него. Нима това хлапе съм аз, а не някой друг живеещ собствения си живот, градящ своята си история? Божичко, наистина ли този неумолим ход на времето не се е засилил в последно време? Къде изтекоха годините? Нима тази безкрайност, която си мислих, че притежавам, не е било нищо повече от самозаблуда? Нима и моята кожа ще се набръчка? Нима и моята мисъл ще се забави? Като сателит във Втора космическа скорост, бавно приближаващ се към своята собствена безкрайност, нима и всичко, което познавам бавно ще се превърне в прах, за чието същестуване само аз бих могъл да свидетелствам?

   Странно е, поставено на сцената на времето, моето кратко съществуване. Главният герой в собствената си история, обречен рано или късно да остане просто ехо в главата на хората и така докато последният човек знаещ името ми не престане да съществува. Сега разбирам как ще се чувстват децата и внуците ни като слушат истории от нашето детство, от нашия живот, истории за нашите близки, техните вече далечни роднини; сега разбирам как ще се опитат да съставят образ от меланхолията, попила дълбоко в думите ни описващи едно безвъзвратно изгубено време. Сега разбирам как никога тези образи не ще се доближат до истината, която знам, която съм преживял. Истината, през която моят собствен, малък сателит е прелетял, толкова важна и грандиозна за самия мен, а всъщност толкова незначителна на фона на вечния кръговрат. Моят малък сателит, обречен да следва вечно отдалечаваща се орбита.

   Тридесетият месец май от живота ми. Колко ли още ми остават? Колко ли още ти остават?

Oblivion

On days like this one, I often find myself in the forest dark,

I do not think, I do not speak, only feel the scars set deep in my bark.

Did I cut myself, or was it someone else, I cannot even tell,

I only know the grief inside me, it grows darker, deeper than a well.

Grieve for those who are lost, for the ones whose life was cut so short,

was it Human or was it God who, your story sought to thwart?

And now you're gone and it will all be soon forgotten,

no echo left in eternity, but a taste so sour, so rotten.

The selfish, the gluttonous, the jealous, keep performing their act,

what else could I do but accept it as just another grim fact?

Desolate the heavens, solitude fallen upon hell, wide open sits the perilous gate,

phantoms brood their blackness, and with withered branches, oblivion, I await.

Дрехи

Слънчев лъч събуди Душата родена,

в света мрачен и студен,

отвори Очи тя, сънливи и съзря,

Личността сътворена в утрото на първия ден.

Разкършвайки снагата си невежа,

опипвaйки неуверено Пътеката тясна, 

и без цел известна или дори идея ясна, 

първи стъпки проправя си в неизвестността.

Личността пък, весела и безгрижна,

потропва смело по Пътеката със крак,

сега в галоп, като конете свободно препуска,

после в такт, валсова стъпка се разгръща,

усмивка на Душата хвърля,

и продължава ефирния си танц.

В сумрака на утрото плахо,

Личността други Личности среща,

и учи се, как да облече Душата си непросветена,

с нови Дрехи, във захлас,

току-виж, и тя, сега неопетнена,

ще узрее в следващия час.

Едната Личност палтото си споделя,

другата, рокля с игриви петънца,

и двете, без пестене от Дрехите заделят,

бързо да облекат поредната снага.

Сигурни са, в правдата своя,

и тази Личност те ще съумеят,

да направят част от своята тълпа.

Дружината Личности засмени,

забравили за своята Душа,

безгрижно смеят се, празнуват,

вдигат поредния курбан, 

за Дреха те ликуват,

намерили да облекат нов тюрбан.

А, Душата ранима, 

стеснително през Очи проглежда,

търсеща орбита на другата Душа,

под всички Дрехи, тя, сломена,

ще дари ласка, или обич може би,

на таз' Душа, неопетнена.

Така, върви си Личността,

по този криволичещ, единствен калдъръм,

надменно, завоевателно и гордо, 

с тежка стъпка, сякаш гръм.

И Смъртта, търпелива, педантична,

приседнала в подножието и на тази планина,

гледа тя, с очи иронични,

безсмисления фарс на Личността.

 

А, Душата гола, прокудена от Личността,

като сестра на Фосфорос, утринната звезда,

с нозе боси и стъпки нежни,

своя танц свещен танцува,

по острието на Вечността.

Diary of a Lunatic, pt. 2

Link to: Diary of a Lunatic, pt. 1

    It's not all pointless. Those words, scattered across the white page of this draft, the echoes of the human voice, the sum of all things we've come through, the collective of our knowledge, our wisdom, passed down the generations of humanity's struggle to carve a little place for ourselves in the vast valleys of our little planet, humanity's effort to leave a trail, a cave painting in the mind-boggling vastness of the great dark ocean of the cosmos. The great shades of grey, mankind's progress and evolution throughout the unending progression of time.

    It's not all pointless. For the price of progress is paid in blood because only in the face of great adversity, pain, suffering, we can truly evaluate our understanding and knowledge built throughout the centuries, for the prism through which we view the world is not necessarily always the correct one but one must reflect to reach that conclusion. And without that self-reflection, one must be told that the coin often has another side that doesn't always fit the narrative we know so well.

    It's not all pointless. If it was, the cost of human life would have been paid in vain. The cost of raising your fist and turning your back to the flag, the cost of setting yourself on fire and burning alive, the cost of facing the advancing tanks and refusing to back off, the cost of picking flowers over picking arms, the cost of speaking quietly over shouting down, the cost of standing up for human and environmental rights. It is not paid in vain. It shall not be paid in vain. For every voice, every act, every life lost, has a message to send, a message to be heard, a message to be felt, a message worth fighting for, because the voice we have is the voice one should use to speak for those left without the right to use their voice, because choosing silence over speaking up is a betrayal to those silenced.

    It's not all pointless. The Doomsday Clock will keep ticking away and it is only up to humanity to slow down its pace. As grim and demoralizing as the world could be at times, as overwhelming as all events could feel, as hopeless as some things may seem, there's always a choice one could take. The choice to look beyond oneself, the choice to educate oneself and educate others, the choice to speak up against the injustice, the choice to question and doubt established norms, the choice to choose, the choice to sacrifice, the choice to meet hate with love, the choice to breathe hope into the indifference, the choice to be a little better every day, for one's sake and everyone's sake. For sometimes, and quite often in fact, one could give without expecting to get anything back.

    It's not all pointless. As hard as it is to believe at times, it's not all pointless. As big of an enemy ignorance is, there's truly no bigger enemy than apathy. For apathy eats you away, bit by bit, as one slowly becomes a shadow of oneself, a shell of a former life, a fossil left oneself to look back upon and examine. And apathy is easy to set in, for all we read, all we hear, all we see, is often flashy and sensationalist, often confusing, hidden under the veil of widely spread misinformation, contradiction, often aiming to point the finger at something else, someone else, to take the blame for the shortcomings, the disappointments, the discord, the hate. Can't blame one for choosing to be ignorant, uninformed, apathetic towards it all, we're all humans and we simply cannot and do not have the capacity to deal with every single problem in the world and don't let anyone else tell you otherwise. No one must be shamed for not actively pursuing and fighting for someone's else goal and belief; sometimes, one simply has too much on one's own plate. Let people come around in their own time and guide then guide them, for we all need more allies in a world where it's very easy to make enemies.

    It's not all pointless. Because humans care. Because humans posses immense amounts of empathy and compassion. Because taking a passive stand and feeling sorry for oneself doesn't help oneself, leave alone someone else. Because the very things we find disappointing are the very things we can fight to change, to improve, to build upon. Because we, all of us, every, single, human being is a biological and evolutionary miracle, and every single one of us deserves a little compassion, a little love, a little understanding, as hard as those things could be at times, for we're all a product of our environment and often it may seem impossible to see the other side of the coin.

    It's not all pointless. And it will never be pointless, as long as people are being discriminated based on their gender, their skin colour, their sexual orientation or, often, their beliefs. For every human being deserves and is owed the right to exist safely, without prejudice, and has the obligation to use one's voice to speak up for those cannot do it for themselves. And we all have the obligation to our little world. To make it a little brighter. A little bit warmer. A little bit better.

“The child who refuses to travel in the father's harness, this is the symbol of man's most unique capability. "I do not have to be what my father was. I do not have to obey my father's rules or even believe everything he believed. It is my strength as a human that I can make my own choices of what to believe and what not to believe, of what to be and what not to be.”  

-- Children of Dune, Frank Herbert