Дъжд 2

   Гледах как калта се разтича по пръстите ми. Заровил ръце дълбоко в земята, отчаяно опитвайки се да я почувствам. Залепих лице в мътната локва и отърках главата си в мръсотията. Калната течност запуши ушите ми, примеси се с устните ми, нахлу в устата ми и се разпръсна по венците ми. Усещах как гърлото ми се пълни с нечистотията направила тялото ми свой дом. Издишах и гледах как десетките балончета въздух надигаха тяло борейки се срещу смрадта. Преглътнах и се отдадох на горчивия и натрапчив вкус изпълващ организма ми. Силната спазма на тялото ми ме накара да се изправя на колене. Повърнах. И отново. Нова спазма и още сокове напускащи тялото ми. Калта се върна при праведния си собственик, отнела и парченце от мен. Немощен, изгубих сила и се стоварих с локвата. Пръст при пръстта, пепел при пепелта, прах при прахта.

   Воля. Щастие. Любов. Вяра. Надежда. Нещата, които ни правят хора. Пламък. Разпалван и угасяван, подхранен и тормозен. Душа. Съзнание. Нашата крепост, нашият дом. Граден, разрушаван, граден наново, покосяван от страдания, страхове, несигурност. А, ние градим. Умерено и преценено, с грижа, отглеждаме себе си като крехки стъбла срещащи мрачните северни облаци. Ще вали. Укрепнал ли си достатъчно, че да издържиш бурята? Вали ден. Вали два. Вали ли, вали, сякаш безспирно. Потоп. А, ти, ти се бориш, за глътка въздух, за един последен поглед към отдавна забравеното слънце. И когато бурните вълни започнат да заливат последния ти напън с ръка изправена към небесата, нещо хваща пръстите ти. Вкопчи се, бори се, целият ти живот виси на косъма на вечността. Издръж и последната хищна вълна търсеща да унищожи теб, усети яростта надигаща се в гърдите ти, почувствай водата пълнеща дробовете ти, опитваща се да сломи последния пламък на съзнанието ти. Разкъсай себе си и хвани дланта. Нападай като безумен звяр, искай цялата ръка и не се примирявай за нищо по-малко. Улови я и почувствай безтегловността. Тънката граница между живота и смъртта, там където вечният поток на времето е замръзнал дълбоко, чак в дебрите си. Какво има значение? А, смисъл? В това кътче на духа, няма минало, няма и бъдеще; тук крепостта ти е перо, а пороят капка разлята върху пустиня. Сега разбираш важността на постиженията си - нищожни. Усещаш смразяващата пустота в ума си. Какво би могло да ни определи ако сме ограбени от нещата, които сме постигнали? Мисли за миналото като безсилна сянка, опитваща се да грабне вниманието ти единствено следвайки те. Докато всяка мисъл напуска ума ти с поредното издишване, сянката може само да чака и да те следва. Тихомълком, но винаги гледаща с кръвожадни очи. Сянката е всичко друго, но и съчувствена. Тя е звяр, готов да те одере жив, да извади очите ти с нокти и да ги напъха под езика ти, да те накара да вкусиш собствената ти плът и кръв, да се впие в теб и да разчекне сърцето ти, само за да го надроби на късчета малко по-късно. Звярът е безсилен докато неговите очи не срещнат твоите. Твоите, никога не трябва да срещат неговите. Той ще те следва, със сигурност, винаги няколко крачки зад рамото ти, следящ всяко твое действие и решение, очакващ удобен момент да атакува и плячкоса. Какво би направил ти, ако не действаш под сянката?

   Отворих очи. Чувствах пулса в главата си, но и нещо по-силно вътре в мен. Гърдите ми горяха. Поставих длани върху земята и я избутах с всичка сила. Петите ми почувстваха твърда почва под себе си, а дъждът отми петната от лицето ми. Локвата изглеждаше толкова незначително малка под краката ми. Разгледах лицето си в десетките малки вълни опитващи се да заличат образа. Как нещо толкова незначително може да ни се стори толкова голямо, запитах се. Сега вече знаех - всичко ни действа така, както ние го оставим да ни подейства. Запалих цигара и оставих крехкия дим да се издигне към черните облаци в знак на непокорство. Пръст при пръстта, пепел при пепелта, прах при прахта; но аз не съм нито едно от тези. Аз съм Човек.

Michael McCann - Icarus

Дъжд

   Затворих очи. Усещах капките дъжд падащи върху клепачите ми. Стотици, студени като игли, разбиваха телата си в плътта ми. Оформящи дълбоки реки, сливащи се една в друга, рисуващи устиета по бузите ми, набиращи сила течащи по гърлото ми, само за да завършат слепи в горещите пустини на гърдите ми. Някъде там, дълбоко, биеше, по-силно и от тайко, сърце. Сърце, изпълнено с гняв, с тъга, с безпомощност, нямо, а едновременно с това крещейки, раздирайки слуха ми на стотици различни мисли. Мисли, вселени, всяка пъстра и жива, всяка движеща се и търсеща да погълне по-малките от себе си, хаотични, каращи умът ми да моли в отчаяние. Ум, разтърсван от парадоксалното съществуване, от хилядите имплозии на разума, срутващи се под собствената си тежест и абсурд, каращ всеки мускул по лицето ми да се гърчи в болезнени конвулсии. Лице, срещащо разярения лик на природата, последната дестинация на смразяващия дъжд, порой, потоп, целящ да заличи Битието.
   Разтворих устните си и усетих чистотата на капките дъжд. Толкова студена, непокварена, далеч от интригите и раздорите разкъсващи дебрите на този свят.Усетих примеса на кръвта, осъзнах мимолетността на Нирвана, почувствах всички Буди и Пророци, Конници и вестители, проповедници и монаси.
   Сведох очи от сивата нищета наречена небе. Издишах и усетих стичаща се вода по ноздрите си. Не можах да сдържа сълзите си, а колената ми срещнаха калта. Там долу, длани покриха лицето ми, а аз плачех ли, плачех. Какво повече сме хората от деца, криещи се зад думи и фалшиви образи? Дълбоко вътре в нас все още сме това, което сме били под крилото на майките си - невинни, неопетнени. Борещи се за трона в кулата на морала, със зъби и нокти бранещи името Добро. Звезди, Галактически прах, събиращ се и притеглящ към себе си още и още. Така и ние градим себе си, но докато Вселената не знае що е то поквара, то ние сме научили това изкуство до съвършенство. Прахът се събира ли, събира. Става повече и повече, растем, поглъщайки това, което ни поднасят. Приемаме го, полагаме го в себе си и го разглеждаме - досущ като деца виждащи нов предмет за първи път. Сменяме ъгъла и се опитваме да го приспособим към себе си. Кажем ли си "Става", прибавяме го към купчината прах, ако ли не - просто изхвърляме максимална част от него, прилежно опитвайки се да скрием, че някога сме имали нещо общо с нещото. Събира ли се прах, събира. Повече и повече. Собствените ни мисли започват да се сблъскват, ражда се парадоксът. Прахът вече е твърд, неподвижен. Вече не работи за нас, не привлича още и още, вече работи срещу себе си. Работи срещу нас. Започва процес на самоунищожаване. Личността ни влиза в конфликт със себе си, а ние сме просто неми зрители на шоуто. Конфликтът се разраства и засяга всяка точка от съзнанието ни, призмата ни е повредена, счупена под натиска на напрежението и освобождаващата се енергия. Какво е добро и какво е лошо, ако нямаш база за сравнение? Кой би могъл да каже, да различи черното от бялото в черния вакуум?
   Супер Нова. Звездата ни е твърде тежка, за да бъде полезна сама за себе си. Висша форма на самоунищожението. Абсолютна емоционална анихилация на съзнанието, отключеният портал на Бездната вътре в нас, поглъщаща безспир. Ентропия от чувства и мисли, същността на личността губеща се сама в себе си. Имплозия. Последвана от тишина.
   Бихме ли могли да посеем светлината там, където някога е сияла, или Бездната би била твърде дълбока?

Michael McCann - Icarus