Воля. Щастие. Любов. Вяра. Надежда. Нещата, които ни правят хора. Пламък. Разпалван и угасяван, подхранен и тормозен. Душа. Съзнание. Нашата крепост, нашият дом. Граден, разрушаван, граден наново, покосяван от страдания, страхове, несигурност. А, ние градим. Умерено и преценено, с грижа, отглеждаме себе си като крехки стъбла срещащи мрачните северни облаци. Ще вали. Укрепнал ли си достатъчно, че да издържиш бурята? Вали ден. Вали два. Вали ли, вали, сякаш безспирно. Потоп. А, ти, ти се бориш, за глътка въздух, за един последен поглед към отдавна забравеното слънце. И когато бурните вълни започнат да заливат последния ти напън с ръка изправена към небесата, нещо хваща пръстите ти. Вкопчи се, бори се, целият ти живот виси на косъма на вечността. Издръж и последната хищна вълна търсеща да унищожи теб, усети яростта надигаща се в гърдите ти, почувствай водата пълнеща дробовете ти, опитваща се да сломи последния пламък на съзнанието ти. Разкъсай себе си и хвани дланта. Нападай като безумен звяр, искай цялата ръка и не се примирявай за нищо по-малко. Улови я и почувствай безтегловността. Тънката граница между живота и смъртта, там където вечният поток на времето е замръзнал дълбоко, чак в дебрите си. Какво има значение? А, смисъл? В това кътче на духа, няма минало, няма и бъдеще; тук крепостта ти е перо, а пороят капка разлята върху пустиня. Сега разбираш важността на постиженията си - нищожни. Усещаш смразяващата пустота в ума си. Какво би могло да ни определи ако сме ограбени от нещата, които сме постигнали? Мисли за миналото като безсилна сянка, опитваща се да грабне вниманието ти единствено следвайки те. Докато всяка мисъл напуска ума ти с поредното издишване, сянката може само да чака и да те следва. Тихомълком, но винаги гледаща с кръвожадни очи. Сянката е всичко друго, но и съчувствена. Тя е звяр, готов да те одере жив, да извади очите ти с нокти и да ги напъха под езика ти, да те накара да вкусиш собствената ти плът и кръв, да се впие в теб и да разчекне сърцето ти, само за да го надроби на късчета малко по-късно. Звярът е безсилен докато неговите очи не срещнат твоите. Твоите, никога не трябва да срещат неговите. Той ще те следва, със сигурност, винаги няколко крачки зад рамото ти, следящ всяко твое действие и решение, очакващ удобен момент да атакува и плячкоса. Какво би направил ти, ако не действаш под сянката?
Отворих очи. Чувствах пулса в главата си, но и нещо по-силно вътре в мен. Гърдите ми горяха. Поставих длани върху земята и я избутах с всичка сила. Петите ми почувстваха твърда почва под себе си, а дъждът отми петната от лицето ми. Локвата изглеждаше толкова незначително малка под краката ми. Разгледах лицето си в десетките малки вълни опитващи се да заличат образа. Как нещо толкова незначително може да ни се стори толкова голямо, запитах се. Сега вече знаех - всичко ни действа така, както ние го оставим да ни подейства. Запалих цигара и оставих крехкия дим да се издигне към черните облаци в знак на непокорство. Пръст при пръстта, пепел при пепелта, прах при прахта; но аз не съм нито едно от тези. Аз съм Човек.
Michael McCann - Icarus
