Дъжд

   Затворих очи. Усещах капките дъжд падащи върху клепачите ми. Стотици, студени като игли, разбиваха телата си в плътта ми. Оформящи дълбоки реки, сливащи се една в друга, рисуващи устиета по бузите ми, набиращи сила течащи по гърлото ми, само за да завършат слепи в горещите пустини на гърдите ми. Някъде там, дълбоко, биеше, по-силно и от тайко, сърце. Сърце, изпълнено с гняв, с тъга, с безпомощност, нямо, а едновременно с това крещейки, раздирайки слуха ми на стотици различни мисли. Мисли, вселени, всяка пъстра и жива, всяка движеща се и търсеща да погълне по-малките от себе си, хаотични, каращи умът ми да моли в отчаяние. Ум, разтърсван от парадоксалното съществуване, от хилядите имплозии на разума, срутващи се под собствената си тежест и абсурд, каращ всеки мускул по лицето ми да се гърчи в болезнени конвулсии. Лице, срещащо разярения лик на природата, последната дестинация на смразяващия дъжд, порой, потоп, целящ да заличи Битието.
   Разтворих устните си и усетих чистотата на капките дъжд. Толкова студена, непокварена, далеч от интригите и раздорите разкъсващи дебрите на този свят.Усетих примеса на кръвта, осъзнах мимолетността на Нирвана, почувствах всички Буди и Пророци, Конници и вестители, проповедници и монаси.
   Сведох очи от сивата нищета наречена небе. Издишах и усетих стичаща се вода по ноздрите си. Не можах да сдържа сълзите си, а колената ми срещнаха калта. Там долу, длани покриха лицето ми, а аз плачех ли, плачех. Какво повече сме хората от деца, криещи се зад думи и фалшиви образи? Дълбоко вътре в нас все още сме това, което сме били под крилото на майките си - невинни, неопетнени. Борещи се за трона в кулата на морала, със зъби и нокти бранещи името Добро. Звезди, Галактически прах, събиращ се и притеглящ към себе си още и още. Така и ние градим себе си, но докато Вселената не знае що е то поквара, то ние сме научили това изкуство до съвършенство. Прахът се събира ли, събира. Става повече и повече, растем, поглъщайки това, което ни поднасят. Приемаме го, полагаме го в себе си и го разглеждаме - досущ като деца виждащи нов предмет за първи път. Сменяме ъгъла и се опитваме да го приспособим към себе си. Кажем ли си "Става", прибавяме го към купчината прах, ако ли не - просто изхвърляме максимална част от него, прилежно опитвайки се да скрием, че някога сме имали нещо общо с нещото. Събира ли се прах, събира. Повече и повече. Собствените ни мисли започват да се сблъскват, ражда се парадоксът. Прахът вече е твърд, неподвижен. Вече не работи за нас, не привлича още и още, вече работи срещу себе си. Работи срещу нас. Започва процес на самоунищожаване. Личността ни влиза в конфликт със себе си, а ние сме просто неми зрители на шоуто. Конфликтът се разраства и засяга всяка точка от съзнанието ни, призмата ни е повредена, счупена под натиска на напрежението и освобождаващата се енергия. Какво е добро и какво е лошо, ако нямаш база за сравнение? Кой би могъл да каже, да различи черното от бялото в черния вакуум?
   Супер Нова. Звездата ни е твърде тежка, за да бъде полезна сама за себе си. Висша форма на самоунищожението. Абсолютна емоционална анихилация на съзнанието, отключеният портал на Бездната вътре в нас, поглъщаща безспир. Ентропия от чувства и мисли, същността на личността губеща се сама в себе си. Имплозия. Последвана от тишина.
   Бихме ли могли да посеем светлината там, където някога е сияла, или Бездната би била твърде дълбока?

Michael McCann - Icarus