За това, че ме подкрепяше,
но още повече за това, че имам удоволствието да познавам Личност като нея.
Благодаря.
Иванович пристъпи напред и нежно смаза хилядите прашинки застинали в своя свят. Старата къща не закъсня с отговора си и тежките дъски изохкаха под тежестта му. Той се заслуша. Чуваше как притъпеният стон на столетницата бавно се отмести назад, влезе в костите й и се разнесе из структурата чак до основите. Поел глътка въздух той все още усещаше миризмата на замръзналото време. Слоят въздух се отдръпна. Той беше чуждо тяло, посмял да наруши идилията на момент спрял във вечността.
Издиша и усети как дъхът му сякаш бе поет обратно от къщата, тя се опитваше да запази цялостта си, борейки се срещу това чуждо тяло. Тишината не се забави и набързо започна да смазва тъпънчетата му. Тихо. Тишина. Като сцена от война в решителен момент. Иванович беше самотния генерал, а къщата - къщата имаше всичко на своя страна. Войната беше спряла за момент, моментът в който всички слагаха под въпрос всичко. Никой не поемаше следващия ход, момент обречен да бъде погълнат от бездната на забравата. Той затвори очи и замръзналите сенки по стената побързаха да се скрият. Ароматът беше същият, пространството също, нощта бе положила ръка над земята и нежно галеше тялото й по същия начин, той самият бе там, картината съдържаше съставните си части, но въпреки това всичко и нищо не беше същото.
Иванович чувстваше, че отново всичко е така, както беше. Времето дори бе същото, той бе сигурен, че това бе времето когато целият механизъм работеше и всяка съставна част се движеше по своему, но и с останалите, по отделно, но и заедно. Иванович беше прав, но бе и в грешка. Цялата картина бе там, но духът й отсъстваше. Всичко бе продължило да се движи, а той не. Времето следваше своя поток, а той бе открил малък бряг, бряг, на който си мислише, че ще може да запази всичко така, както е. Така, както беше. Но бързият ручей на времето го отмина и остави брега зад себе си, това, което Иванович беше запазил не бе нищо повече освен спомени, спомени от време, което бе забравило брега, бе забравило и него. Спомени от неща, които с умиление поглеждаха към влажните му очи, очи търсещи и останала надежда някъде там, скрита измежду големите зъбци на механизма, който никога не спираше и все бързаше ли, бързаше.
Трудно му бе да съзре разликата. Всичко изглеждаше толкова еднакво. Колко ли измина откакто спря на този бряг надявайки се да спаси и последното, в което би могъл да се сгуши и да почувства сигурността. Сякаш от тогава, нощта не е свършвала, а денят не е идвал. Сякаш безкрайното настояще бе възседнало потокът на времето и му бе заповядало да замръзе. Уви, нощите бяха отминали безмилостно и нямаше да се върнат, а денят все още толкова бе толкова далеч, с нищо не обещаващ, че ще дойде. Този момент. Този момент.
Нощта беше същата, тиха, спокойна и студена, все така галеща земята с майчината си ласка. Къщата беше същата, стара, безопасна и приветлива, все така внимаваща със своята прегръдка. Дори въздухът беше същият, лек, изпълнен със свеж аромат и така стоплящ, все така грижлив. Иванович също беше същият, крехък, несигурен и уплашен, все така търсещ с насълзени очи. Единствено времето бе друго. А спомените, спомените все същи, все така избягали оковите на времето, толкова близки ... толкова далеч.
